Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Всичко това прелетя в мисълта ми, докато седях срещу Люк в жалката студена пивница. И при все че от тези мисли се замаях като човек, който се е блъснал в каменна стена, при все че изпитвах тлеещо недоволство към Джин, задето ми бе изменила, все пак не можех чисто и просто не можех да се откажа от нея.

— Люк — казах възбудено аз, — вие трябва да ми помогнете.

— Как? — запита без особена охота той.

— Просто трябва да видя сестра ви — извиках почти отчаяно аз.

Той не отговори. Само изтри устни с набрашнения си маншет и ме погледна с тъжна усмивка.

— Трябва да го направите, разбирате ли? — продължих аз. — Ще чакам тук, докато отидете вкъщи и кажете на Джин да дойде.

Все така безмълвен той поклати съчувствено глава.

— Джин не е в къщи. Не е и в града.

Загледах го, без да мръдна; той кимна полека.

— Вижда се, че не познавате баща ни. Още снощи я изпратиха у леля ни Елизабет в Бетнал Грийн. Там ще учи през идните четири месеца, докато се яви пак на изпит. — Той помълча. — А мисис Ръсел, леля ни, има нареждане да отваря всичките й писма.

Бетнал Грийн, лондонско предградие, на повече от триста мили оттук — недостижимо място за злодея Шенън! И никакви писма, моля! О, мъдри, съобразителен Дейниел! Истински пророк Данаил в Съдния ден! Аз продължавах да седя все така неподвижно, но очите ми бяха пълни със сълзи.

Настана продължително мълчание, от което най-после ме събуди гласът на Люк, който питаше съчувствено:

— Бихте ли желал още една бира?

Вдигнах наведената си глава.

— Не, благодаря, Лок. — Той поне беше добронамерен. — Да, да не забравя да ви върна мотора.

— Няма защо да бързате.

— Не, трябва да го върна. — Видях, че възразява само от учтивост. — Той е на уличката зад къщата ви. Ето ключа.

Люк го взе без по-нататъшни възражения; после станахме и излязохме. След като огледа внимателно улицата, той ми стисна тъжно, но дружелюбно ръка. Тръгнах към гарата.

Заваля вече по-силно, дъждът струеше от водосточните тръби, разкалваше тясната улица, придаваше на всичко сив, печален вид.

О, боже, мислех аз във внезапен пристъп на страдание, какво търся в това жалко, забравено градче? Искам да бъда на слънце, далеч от тая бъркотия, несигурност и безкрайни борби! Бих искал да съм в лодка, която се спуска по Нил, да скитам по слънчевите хълмове на Соренто, да се припичам на слънце над синьото Тиренско море. Не, дявол да го вземе, бих предпочел да бъда в мъглата и дима на Бетнал Грийн.

Но знаех, че не мога да отида там.

После всичко ме връхлетя наведнъж… Но аз ще се постарая да го разкажа спокойно и последователно. Не възнамерявам да изтъквам постоянно душевното си състояние. То приличаше на времето, с непрестанни дъждове и равноденствени бури, които изтръгваха от дърветата последните неизсъхнали листа и вейки и покриваха пътеката с мокър килим.

В болницата имаше извънредно много работа, предимно с дифтеритни случаи. Епидемията се бе разразила в западния край на Уинтънската околия. Аз бях боледувал от тази болест, затова съчувствах особено много на децата, които пристигаха с това заболяване. Засега можехме да се похвалим, че нямаме нито един смъртен случай и мис Труджън се перчеше гордо из заведението, като че това се дължеше лично на нея. А може и да се дължеше — нейната ползотворна дейност все повече и повече ме поразяваше и аз започнах неволно да се възхищавам в душата си от тази ревностна, способна и неукротима бойна кобилка, чиито скрити достойнства надвишаваха твърде много видимите, не особено привлекателни качества. Но се пазех да не се издам. Изобщо в сегашното си настроение бях намусен и суров към всички.

И ето че на трети ноември през нощта — тази съдбоносна дата е записана точно и незаличимо в паметта ми — аз се довлякох с наведена глава от павилиона в жилището си и се отпуснах в креслото.

Не минаха и десет минути, когато настойчив звън стигна до слуха ми. Звънеше телефонът на нощната ми масичка; звънеше слабо, защото бях забравил да го включа отново преди да напусна павилиона. Отидох в спалнята си и вдигнах уморено слушалката.

— Ало!

— Ало! Вие ли сте докторе? Много се радвам, че ви намирам. — Въпреки лошата връзка, в гласа се долови явно успокоение. — Тук е Дюти, Алекс Дюти, от Дрийм. Докторе… Робърт… трябва да ми помогнете.

Още преди да отговоря, той продължи:

— Касае се за Сайм. От една седмица е болен от дифтерит. И не отива на добре. Искам да ви го доведа в болницата.