Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

И след излизането на управителката аз не се решавах да си отида. Сестра Пик дръпна до леглото един стол и взе табличка с марли, за да попива лигите, които бликваха от време на време от цевта, а аз стоях зад нея и наблюдавах детето, което почиваше с поруменяло лице. То бе задремало от изтощение, но неочаквано отвори за миг очи и по някаква странна случайност погледът му срещна моя. То се усмихна за миг или поне устните му се полуотвориха като за усмивка. После притвори клепачи и заспа.

Нищо не би могло да ме развълнува така дълбоко, както тази лека детска усмивка. Не бих могъл и да мечтая дори за по-голяма награда.

— Отивам си вече, сестра — казах кратко аз. — Знаете как да постъпвате, нали?

— О, да, докторе.

Едва когато излязох, си спомних за Алекс Дюти, който все още чакаше в приемната и в желанието си да прекратя тревогата му ускорих ход под блещукащите пеещи звезди. Да, той беше на същото място, седнал изправено на дървения стол, с лице към вратата, с изстинала и празна лула в ръка. Като че не бе мръднал, откакто го бяхме оставили. Когато влязох, той още повече се вдърви, после се изправи и застана мълчаливо пред мене, а в очите му гореше въпросът, който не смееше да зададе.

— Добре е вече.

Лицето му беше толкова свито, че не можа да го отпусне веднага. Виждах как мускулите му потръпваха под кожата, после размърда внезапно уста и изрече тихо:

— Вие ли го оперирахте?

Кимнах утвърдително.

— Вече може да диша. Сега спи. Когато дифтеритът мине — след десетина дни — ще извадим цевта, и раната ще заздравее. И белег дори няма да остане.

Дюти пристъпи към мене, сграбчи ръката ми и я раздруса с такава благодарност, сърдечност и вълнение, че ме накара да политна.

— Никога няма да забравя какво сторихте за нас тази нощ! Никога! Никога! Казах ви вече — жената и аз имахме вяра във вас. — Той пусна милостиво смазаните ми пръсти. — Мога ли да й телефонирам? Тя чака в дома на управителя на стопанството.

След минута той беше вече в хола, откъдето предаде несвързано добрата вест. Когато привърши, аз го придружих до таксито, край което забравеният шофьор, нахлупил фуражка до ушите си, крачеше търпеливо назад-напред.

— Всичко се оправи, Джо! — извика възбудено Дюти. — Малкият прескочи трапа.

Седнал вече в таксито, добрият Алекс се наведе през прозореца и каза развълнувано, в изблик на признателност.

— Утре ще дойда, моето момче, заедно с жената. И още веднъж… от все сърце… благодаря!

Колата отмина, а аз продължих да стоя в студения, ветровит мрак. Когато чух, че часовникът в хола удари един, тръгнах замаян към спалнята си. Бях така уморен, че не исках да мисля за нищо. Но въпреки всички разочарования и грижи в душата ми владееше странен покой. Заспах веднага, припомняйки си само усмивката на Сайм.

Трябва да съм спал около четири часа, когато някой ме побутна по ръката, за да ме събуди. Отворих очи и видях, че лампата свети, а сестра Пик стои до леглото с разстроено лице и вика истерично до ухото ми:

— Елате веднага… веднага.

Тя просто ме измъкна из завивките и докато навличах палтото и домашните си пантофи, разбрах, макар и още сънен, че само някаква злополука е могла да накара това вяло създание да се втурне в стаята ми по тоя начин и по това време. Тя изглеждаше наистина загубила ума си и докато я следвах към отделение Б, продължаваше да повтаря като заучен урок, тичайки пред мене:

— Не съм виновна! Не съм виновна!

В полутъмната топла стая Сайм лежеше на гръб върху високите възглавници, както го бях оставил, спокоен и тих. Но изглеждаше неестествено тих и когато вдигнах абажура на нощната лампичка, за да надникна по-отблизо, видях с ужас, че лъскавият отвор не се подава от превръзката, че цевта не е вече в гърлото му. Грабнах набързо един форцепс и изчистих лигите, задръстили раната, после улових отпуснатите му ръце, за да опитам изкуствено дишане.

Продължих като обезумял изкуственото дишане повече от час. Но той бе издъхнал преди да дойда. Прекратих дишането, закопчах измачканата нощница, подредих мъничкото същество, което се бе борило и изтърпяло толкова много, след това положих главата му на възглавницата.

Докато оправях леглото, открих неочаквано в една гънка на смачканите чаршафи задръстената и замърсена от мембрани трахеотомична цев. Погледнах я като замаян, после се обърнах към сестра Пик, която стоеше през цялото време облегната до вратата.

— Задръстена е — казах изненадано аз. — Трябва да е изхвърлена при кашляне.