Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Разбрах веднага всичко; и още преди да признае, разбрах по изражението й, че подозрението ми е вярно. И друга мисъл ми мина през ум. Минах бавно покрай нея и влязох в кухнята на отделението. Да, на същата маса, където се бяхме борили за живота на Сайм, имаше чайник, сандвичи със сардели и недоизпита чаша изстинал чай. Съблазнителна закуска.

— О, докторе! — Тя ме бе последвала, кършейки ръце. — Никога не можех да допусна… то спеше толкова спокойно… Оставих го само за минута.

Не можах да издържа. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Напуснах кухнята и излязох през отделението на чист въздух. Последните звезди гаснеха вече, първите зари на утрото прорязваха мрака на изток. Удряйки чело със стиснати пестници, отидох в кабинета си и се свлякох в едно кресло до масата. Жалех не затова че бяха провалили незначителното ми постижение. Това, което изгаряше, измъчваше и тровеше цялото ми същество, беше безсмисленото превръщане на победата в поражение, егоистичното и престъпно погубване на един живот. Потънал в сляпо вцепенение, аз изпаднах в отчаяние.

Дълго трябва да съм седял неподвижно, защото бях все още с палто и пижама, когато Кети влезе в девет часа да нареди масата за закуска. Не можех да понасям съчувствения й поглед, затова отидох през спалнята в банята, обръснах се като автомат и се облякох. Когато се върнах, намерих богата закуска — препечен хляб, кафе, бекон и яйца под метален похлупак. Но макар да се нуждаех от храна, не можах да хапна нищо; стомахът ми отказваше да приеме дори няколко глътки кафе. Отидох до прозореца и погледнах навън. Утрото беше студено и мъгливо, предвестник на облачна и влажна зима.

Някой почука на вратата. Когато се обърнах, мис Труджън влизаше бавно в стаята, спокойна, както винаги, но все пак с малко разтревожен поглед. Държането й беше дружелюбно. Тя отида до камината, където няколко сурови клонки пращяха с влажен дим.

— Сестра Пик беше при мене. — Гласът й беше сериозен и сдържан. — Много е съкрушена.

— Не се учудвам — казах горчиво аз.

— Разбирам как се чувствате, докторе. Особено след всичките ви усилия. Много е тежко, наистина. — Тя помълча. — Що се отнася до мене, аз съжалявам извънредно много, защото едва ли интересите на тази болница са някому така присърце, както на мене. Но такива злополуки се случват, докторе, и в най-уредените заведения. А дългият опит ме е научил, че има само едно средство да се справяме с тях.

— Какво е то? — не се стърпях да запитам аз.

— Да не им обръщаме внимание.

Поех си с мъка дъх.

— Това не може да се отмине без внимание. То не е злополука, а груба небрежност, за която виновният трябва да бъде наказан.

— Да допуснем, че постъпим както предлагате. Какво ще стане? Ще уволнят сестра Пик, ще има приказки и разправии, болницата ще си спечели лошо име, а от всичко това никой не ще спечели.

— Тя ще трябва да си отиде — отвърнах упорито аз. — Тя е лоша сестра и погуби детето.

Мис Труджън махна успокоително с ръка.

— Разбирам схващането ви, докторе. И съм съгласна с него. Но… в тази болница… трябва да се имат предвид и други, по-практични съображения.

— Недопустимо е тя да остане тук и да повтори същото нещо.

— Няма да го повтори — побърза да каже управителката. — Тя няма да забрави този урок. Убедена съм в това. Мога да ви уверя, докторе, че сестра Пик има много добри черти и ще бъде съвсем неразумно, да не кажа несправедливо, да се провали бъдещето й — защото последицата ще бъде именно такава — само за тази единствена грешка.

Погледнах я твърдо, припомняйки си несвойствената за нрава й любезност към нощната сестра. И се запитах дали Ефи Пик не се радва на някаква особена привилегия тук. Когато се готвех да заговоря, някой почука тихо на вратата и на прага се появи отново Кети.

— Мистър и мисис Дюти ви чакат в приемната, сър.

Почувствах, че изстивам, неволна тръпка пролази по цялото ми тяло. Отговорът към управителката замръзна на устните ми. Погледнах тъпо за миг пода; после си наложих да тръгна към вратата.

Когато излизах, мис Труджън се приближи до мен и настоя с безусловна искреност:

— Бъдете внимателен, докторе. Във ваш собствен… и мой интерес.

Бях така замаян и неуверен, че коридорът ми се стори съвсем замъглен, но като влязох, почти залитайки, в приемната, видях ясно, че Дюти и жена му се усмихват, сякаш не можеха да сдържат дълбоката си вътрешна радост. Щом влязох, Алекс скочи със сияещо лице и сграбчи ръката ми.

— Надявам се, че не сме подранили, драги. Но ние с жената просто не си намираме място тази сутрин. Искаше ни се да пеем по пътя дотук.