Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

След това всички минахме в болничните отделения, където, озовавайки се пред главната си задача, членовете на управителния съвет се движеха бавно, с почти царствена важност. Решен да не пропусне нищо, Глог отиваше навсякъде, надничаше дори под леглата от желание да открие недопустим прах. По едно време изостана в тоалетната на отделение Б, но се появи скоро с изражение на победен, защото бе намерил всичко в пълен ред. Мастърс беше също придирчив, разговаряше с болните, разпитваше всеки поотделно — с дрезгав шепот, който се чуваше из цялата стая — има ли от какво да се оплачат. В това време Хоун смяташе за свой дълг да се занимава с персонала, особено с по-младите сестри, които разпитваше със сладникава фамилиарност за здравето и работата им. По едно време се спря, посочи един типичен случай на шарка и ми каза през рамо, с театрален шепот и изражение на познавач:

— Чудесен изрив, докторе. Лещенка, нали? От цяла миля мога да я позная.

Не му възразих. Всъщност аз се държах колкото се може по-настрана. Отговорността се носеше от управителката и при все че й съчувствах, нямах никакво желание да привлека към себе си неприятелския огън.

Може би бях предубеден: управителният съвет изпълняваше навярно задачата си, воден от най-възвишени подбуди, но все пак не можех да прогоня мисълта, че тия хора са неосведомени и невъзпитани клюкари, своего рода провинциални политикани, които се натрапват в обществените организации, за да си осигурят някаква лична изгода и щом получат и най-незначителна власт, най-грижливо се стараят цялостно да я упражнят.

Но и това се свърши най-после; излязохме от последното отделение в студения ноемврийски въздух и аз се готвех да изпратя с облекчение неканените гости, когато Мастърс извика ненадейно и явно преднамерено:

— А сега да погледнем павилион Е.

Смаях се, изненадаха се всъщност и другите; след това проследих с ужас погледа му.

— Имате предвид изолационното отделение за вариола ли? — запита неуверено управителката.

— Кое друго? — отвърна раздразнено Мастърс. — То е част от болничните сгради; искам да видя и него, като другите. — Той се поколеба за миг. — Мисля, че може да го възстановим.

— Разбира се… — промълви мис Труджън, без да мръдне. — От известно време не го използваме.

— Да — побързах да се намеся и аз. — То е съвсем занемарено.

— Ние ще преценим. Да вървим.

Тръгнах подир другите, като се чудех откъде ме връхлетя тази беда. Зле прикритата изненада и недоволството на управителката ме убеждаваха, че тя няма пръст в случая. Мастърс беше вече пред вратата и натискаше с ръка дръжката, а с рамо самата врата. Тъй като тя не се отвори, аз взех едно съвсем погрешно решение.

— Вероятно е закована. И не ще може да влезем.

Настъпи неловко мълчание. След това Хоун запита кротко:

— Не желаете ли да ни пуснете, докторе?

В това време Мастърс, който бе запалил восъчна кибритена клечка и се бе навел да разглежда ключалката, извика ненадейно, като че е направил откритие:

— Ключалката е нова… съвсем нова. — Той се изправи. — Какво става тук? Глог, кажете на Пим да донесе един лост.

Разбрах, че няма да се размине. Не желаех да намесват и Пим, а тъй като и управителката изглеждаше разтревожена, бръкнах във вътрешния си джоб и извадих ключа.

— Аз ще ви въведа. — Стараех се да изглеждам спокоен, отключих вратата и завъртях електрическия ключ.

И тримата нахълтаха като детективи вътре и загледаха втренчено и възмутено съоръженията ми. След досегашното безплодно обикаляне, за тях беше истинска манна небесна да открият тази нередност.

— Дявол да го вземе! — извика Мастърс. — Какво е това?

Усмихнах се любезно.

— Много просто, господа. Занимавам се с научни изследвания и тъй като този павилион беше съвсем свободен, позволих си да го използвам за лаборатория.

— Кой ви разреши!

Въпреки решението си да се държа смирено, почервенях от тона на Мастърс.

— Необходимо ли е било да искам разрешение?

Мастърс се намръщи. И ме загледа втренчено.

— Не разбирате ли, че сте отговорен за всичко пред управителния съвет? Вие нямате никакво право да си позволявате такава волност.

— Не разбирам гледището ви. Нима е волност да се отдавам на научни изследвания?

— Разбира се. Вие сте лекар в тази инфекциозна болница, а не някакъв си изследовател.

Хоун се поизкашля леко в шепата си.

— Може ли да запитам кое време използвате за вашите така наречени изследвания? Предполагам, че ги вършите през времето, когато трябва да сте из отделенията и да се грижите за болните.