Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Персоналът се отнесе много съчувствено към мене. По предложение на управителката събраха известна сума и при краткото тържество, след няколко любезни речи, ми подариха един много хубав чадър. После Пим ме откара тъжно и съчувствено до гарата със старата болнична кола. Бях отново бездомен и сам, изследванията си бих могъл да продължа на улицата. А първото нещо, което сторих, когато слязох на уинтънската гара, бе да забравя във влака новия си чадър.

В хотел „Глоб комершъл“, който се намираше в шумния център на града, в една уличка отвъд Тронгейт, си намерих задушна, непроветрявана стая с голи дъски, избелели тапети и изгоряла от угарки дървена стойка за умивалник. Стаята не ми хареса, изглеждаше чужда, замърсена от безбройните пътници, които я бяха заемали. Но беше евтина.

След чаша чай в мръсното кафене долу тръгнах към Парксайд Кресънт, в най-отдалечения край на Уинтън. Когато стигнах до този тих жилищен квартал, узнах с облекчение, че професор Чалис е у дома си и ще ме приеме.

Той дойде почти веднага в полутъмния кабинет с кафяви завеси и закрити от книги стени, вървейки малко неуверено, протегнал треперещата си слаба ръка със сини вени, вдигнал в сериозно приветствие своите ясни, но хлътнали от старост сивопепеляви очи.

— Ето едно неочаквано удоволствие, Робърт. Идвал сте преди няколко месеца. Съжалявам, че не съм бил тук.

Минал вече седемдесетте, Уилфред Чалис беше слаб, дребен, прегърбен, облечен в старомоден редингот, тесни черни панталони и обуща с копчета, които му придаваха едновременно трогателния и смешен вид на човек от друга епоха. Поради слабото си здраве той бе напуснал университета, където го бе заместил професор Ъшер, и извън ограничения кръг специалисти във Франция и Швейцария, където бе правил най-добрите си проучвания, името му беше почти неизвестно. А при това беше истински учен, който по най-чисти подбуди и душевно благородство бе внесъл без никакво материално възмездие светъл лъч в мрака по света. Беше станал мой идеал по време на студентството ми и ми бе доказал по различни начини вниманието си. Старческото му лице с високо чело, спокойна изтънченост и топла човечност беше кротко и ведро.

Той дръпна едно кресло до мене, последван от своето старо кафяво куче Гъливер, което се простря веднага в краката му; после изслуша разказа ми с най-голямо внимание и растящо съчувствие. След кратко мълчание ми зададе няколко технически въпроса, прекарвайки замислено тънките си чувствителни пръсти през рядката бяла коса.

— Интересно — каза той. — Много интересно. Аз знаех, Робърт, че никога няма да ме разочаровате.

Почувствах внезапно, че се просълзявам.

— Ако можех да получа субсидия, сър — казах настойчиво аз. — Навярно имам право? Не искам да се обвържа с нова служба. Виждате каква пречка е за мене липсата на пари.

— Милото момче… — Той се усмихна кротко. — Дългият житейски опит ме е научил, че най-мъчното нещо при научни изследвания е да се намерят пари за тях.

— Но, сър, предполагам, че Изследователският институт е именно за това… Ще ми трябва само лаборатория и стотина лири. Ако се обадите там… вие имате такова влияние.

Той поклати глава и се усмихна едва уловимо, с явно съжаление.

— Аз съм вече овехтяла, забравена на лавицата старина. А това, което искате, е мъчно нещо. Уверявам ви все пак, че ще направя опит. Не само да получите субсидия, но да ви помогна с всичко, което ми е възможно. — Той помълча. — Много бих се радвал, Робърт, ако успея да ви намеря някой ден назначение на континента. Тук ние сме още сковани от нашите островни предразсъдъци. В Париж или Стокхолм бихте имали повече свобода за работа.

Той не ми позволи да му благодаря, а се върна с топло внимание към предмета на изследванията ми. Докато аз говорех, Гъливер ближеше ръката му, огънят пламтеше, от горния етаж чувах веселото бъбрене на внуците му. Чувствах как сърцето ми се изпълва с любов към тоя мил старец, който изглеждаше все още млад поради омразата си към външния блясък и излъчваше добродушна духовитост. Когато си тръгнах след половин час, той записа грижливо адреса ми и обеща скоро да ми се обади.

Върнах се през града ободрен и насърчен. Беше ясен следобед, с високи, огрени от слънцето облаци, а тротоарите на Менфийлд стрийт, главната търговска улица, бяха препълнени с хора, които използваха мекото време, за да разгледат изложените за пролетта стоки. Близо до главната поща минах по южната страна на улицата.