Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Както и предвиждах, нейното старание и грижлива точност бяха извънредно полезни за мене, особено при приготвяне на стотиците предметни стъкла, които трябваше да изследвам. Работата беше трудна, уморителна и опасна, защото тези култури в бульон бяха крайно заразни. Но Джин работеше спокойно, уверено, всецяло погълната от работата си, без да вдига глава и нито веднъж не направи грешка. Когато усетеше, че я наблюдавам, тя прекъсваше работата и ми отправяше безмълвен, но красноречив поглед, който още повече ни свързваше в общите усилия. Свежият пролетен въздух нахлуваше през отворения прозорец в мрачната ни стаичка, донасяйки тихи отзвуци от външния свят — тътнеж на превозни средства, изсвирване на параходна сирена, звънка песен на далечна латерна. Присъствието на Джин, така сдържано и спокойно, ме вдъхновяваше към непознат досега устрем.

В един часа прекъсвахме работа, за да обядваме. При все че в съседство имаше едно-две добри кафенета, по-удобно, по-приятно и евтино беше да се храним в лабораторията. За тази цел всеки от нас внасяше известна сума и още на идване от гарата Джин минаваше през пазара, отгдето донасяше всеки ден най-различни провизии. След като потапяхме в продължение на три минути ръце в сублиматов разтвор — предпазна мярка, за която аз непоколебимо настоявах — сядахме върху дъската на прозореца, всеки с чиния на коленете, за да се храним на чист въздух. В облачни и студени дни ядяхме супа, която стопляхме на бунсеновата лампа. Но пиршеството ни се състоеше обикновено от пресни пирожки, студен салам, дънлопско сирене и ябълки или череши за десерт. В двора пред прозореца имаше един дрозд, който идваше редовно всеки ден да сподели лакомствата ни. Когато видеше, че имаме череши, той кацваше на китката на Джин и неистово чуруликаше от радост.

В седмия следобед, докато работехме мълчаливо, чух стъпки и се обърнах. Прегърбен, в закопчан догоре избелял редингот, втренчил поглед в нас, професор Чалис стоеше на прага и подръпваше сребристите си мустаци.

— Намислих да намина към вас, Робърт — каза той, — да видя как върви работата ви.

Станах веднага и го представих на Джин, на която той се поклони според някогашния обичай. При все че беше достатъчно учтив да не се издаде, видях, че ни гледа с изненада, любопитство и недоверчивост. Но скоро разбрах, че Джин му се понрави, защото ми смигна усмихнато, напълно успокоен.

— При научни изследвания, Робърт, половината битка е спечелена, щом имате подходящ помощник.

Той се засмя при тия думи, сякаш бе казал сполучлива шега, после обиколи помещението, като разклащаше леко епруветките с култури, преглеждаше предметните стъкла, надникваше в бележките ни без да продумва, но със спокойно одобрение, което ни вълнуваше повече от всякакви слова.

След като завърши прегледа, се обърна и ни погледна.

— Ще ви доставя нови проби, от други области… от континента… където все още ме уважават. — Той млъкна, после ни подаде и двете си ръце. — Продължавайте! Продължавайте! Не обръщайте внимание на такава старина като мене. Просто продължавайте!

Думите не бяха нищо особено, но в очите му съзрях живо пламъче, което не святкаше по-рано в тях.

Отсега нататък той идваше редовно да ни навестява, като донасяше не само обещаните проби, но неведнъж и някакъв принос към обеда ни. Седнал на стол, с бастун между коленете, облегнат с разтреперани ръце на кокалената дръжка, той ни наблюдаваше изпод гъстите си вежди със светнали очи да си разделяме баница с месо или страсбургски пастет. Привързаността му към Джин се бе засилила, той се държеше към нея очарователно, с рицарска любезност и дяволито младежко добродушие. Не хапваше никога с нас, но приемаше да изпие чашка кафе, което тя му приготвяше, а след това й искаше с особена любезност разрешение да запуши, като подрязваше внимателно и запалваше малка пура, удоволствие, което си позволяваше твърде рядко. Докато сините спирали се извиваха и разсейваха, той ни разказваше спомени от студентските си години в Париж, където бе учил в Сорбоната под ръководството на великия Дюкло.

— Нямах пари по онова време. — Той се засмя, след като ни бе описал един неделен ден, прекаран в Барбизон. — Нямам и сега. Но винаги съм бил щастлив, защото се бях отдал на работа, с която не би могло да се сравни нищо на света.

Когато го изпратихме, Джин въздъхна дълбоко. Очите й блестяха.

— Колко е мил, Робърт. Голям човек. Толкова много го обичам.

— Ако съдя правилно, и той те обича. — Аз се позасмях лукаво. — Но дали семейството ти ще го хареса?