Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Станахме да се приберем. Тази вечер не бях зает в амбулаторията, а поради важността на очаквания изход Джин бе наредила някак да остане в Уинтън до осем часа вечерта.

Часовникът удари пет, когато влязохме в нашата малка лаборатория. Сега или никога! Отидох до инкубатора, отворих вратичката и дадох рязко знак на помощницата си да извади решетката с епруветките. Те бяха двадесет и четири, изпълнени допреди няколко часа със съвършено бистра течност, която, ако опитът е сполучлив, трябваше да даде мътна утайка. Без да си поема дъх, наблюдавах тревожно как Джин изважда решетката. И ахнах веднага.

Във всяка епруветка се виждаше гъста бяла утайка. Не можех да проговоря. Обзет от внезапна слабост, аз седнах на кожената кушетка, а Джин продължаваше да държи решетката с епруветките и ме гледаше с преобразено лице.

Вярно беше значи: двата организма, смятани в продължение на двадесет и една години за два отделни и независими вида, се оказаха един и същ бацил. Да, аз доказах това. Тяхната идентичност бе доказана морфологически, чрез култури и аглутинации. Тази широко разпространена сред добитъка болест се предаваше много лесно на хората не само чрез пряк допир, но и чрез млякото, маслото, сиренето и всички видове млечни произведения. Банговата болест у животните, Брюсовата малтийска треска и епидемичната инфлуенца бяха едно и също страдание, причинено от един и същ бацил, който ние култивирахме в нашата лаборатория. Замаян, аз затворих очи. Ние бяхме установили фактически съществуването и причината на нова заразна болест у човека, и то не на някоя незначителна болест, засягаща само определена местност, но на тежко заболяване, което можеше да се превърне в епидемия, което предизвикваше продължително неразположение при своите по-леки и по-дълготрайни форми, и вземаше стотици хиляди жертви из всички страни в света. При тази мисъл гърлото ми се сви. Като Кортес на връх планината съзрях с удивителна яснота огромното значение на нашето откритие.

Мълчанието бе нарушено най-после от Джин.

— Чудесно — каза тихо тя. — О, Робърт, сега можеш да публикуваш всичко.

Аз поклатих отрицателно глава. Пред мене засия още по-величествено видение. Потискайки изблика на възторга си, правейки усилие да се държа скромно и достойно като истински учен, аз отговорих:

— Ние открихме болестта. И бацила, който я причинява. Сега трябва да намерим ваксина, която ще я лекува. Само когато намерим и нея, ще сме завършили напълно и окончателно задачата си.

Великолепна, замайваща мисъл. Очите на Джин заблестяха.

— Трябва да телефонираме на професор Чалис.

— Утре — казах аз. Изпитвах ревнивото чувство, че тържеството ни трябва да принадлежи засега само на нас.

Тя ме разбра навярно, а когато се усмихна, нов изблик на ликуване отнесе изведнъж и достойнството, и престореното ми спокойствие.

— Скъпа доктор Лоу — усмихнах се аз. — Това откритие ще мине в историята. И ние наистина трябва да го отпразнуваме. Ще вечеряме ли заедно тази вечер?

Все още поруменяла от възбуда, тя се поколеба и погледна часовника си.

— Ще ме чакат вкъщи.

— О, ела — настоях аз. — Рано е още. Няма да изпуснеш влака.

Когато ме погледна със светнали очи, в които се съзираше и едва уловима плахост, аз скочих, изпълнен със самоувереност и радост. И казах със смях, докато й помагах да си облече палтото:

— Работихме усърдно. Затова заслужаваме малко награда.

Улових я весело под ръка и тръгнахме.

Недалеко от факултета, на Олд Джордж стрийт, се намираше малкият френски ресторант „Континентал“, където ходех понякога със Спенс; реших, че това заведение е най-подходящо за днешното ни забавление. Ресторантът, чиято съдържателка, елзаската мадам Бросар, беше вдовица на учителя по чужди езици в съседното средно училище, беше скромен, чист, с добра кухня, запазил дори в тукашната северна обстановка нещичко от духа на своята родина. Подът беше посипан с пясък, колосаните салфетки на квадрати бяха сгънати ветрилообразно и поставени в цветни чаши за вино; на всяка маса имаше свещници с червени абажури, които озаряваха с романтична светлина приборите с кокалени дръжки.

Когато влязохме, съдържателката ни се поклони от мястото си зад касата, а младият келнер в извехтял широк смокинг ни заведе до една маса в ъгъла. Бяхме подранили и като изключим някои редовни посетители, които вечеряха на дълга маса в средата на залата, заведението беше за наша радост почти празно. Прегледахме весело листа, на който менюто беше написано несръчно с виолетово мастило, и си поръчахме супа с кромид, телешко печено, портокалово суфле и кафе.