Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Тук е чудесно — каза Джин, като огледа с любопитство помещението. — Все едно че сме в Париж — и се поправи с лека гримаса, — доколкото имам представа за него.

— Да си представим, че сме наистина там — отвърнах весело аз. — Идваме от Сорбоната… както ни я описа нашият приятел Чалис. Всеизвестни учени сме… не виждаш ли каква брада имам?… И току-що сме направили откритие, което ще смае света и ще ни покрие с безмерна слава.

— Направихме го всъщност — извика уверено тя.

Аз се разсмях. Развълнуван от чувството, че съм победител, измъкнал се от тежкия хомот на всекидневния труд, бях загубил обичайната си сдържаност, обзет от радостно опиянение. Когато келнерът ни донесе супата и едно дълго, тънко, хрускащо хлебче, аз му заговорих на френски. А когато той поклати отрицателно глава с виновно изражение и заговори на чисто шотландско наречие, Джин също се разсмя.

— Какво каза на горкото момче? — запита тя, след като келнерът си отиде.

— Нещо, което не можеше да разбере, защото е още много млад. — Аз се наведох през масата към нея. — После ще ти кажа.

Започнахме да ядем супата, която беше превъзходна: с резенчета хрускав кромид, поръсена с настъргано сирене. Плувахме в ликуване и самозабрава по вълните на своя успех. Келнерът, с когото се бяхме вече сприятелили, ни донесе важно бутилка червено вино, включено във вечерята. Потръпващ от възбуда, с пеещо от щастие сърце аз налях две чаши от простичкото вино, още разпенено след наливането от бурето.

— Да пием за успеха си!

Джин наведе колебливо поглед, но само за миг; после, завладяна сякаш от съзнанието, че случаят е необикновен, отначало отпи само глътка, а след това изпразни чашата си наведнъж.

— Не е лошо — кимнах одобрително аз. — Щом сме в Париж, да се държим като парижани… Освен това… не забравяй, че сега си вече солидна, макар и все още привлекателна дама на средна възраст, която е аглутинирала цял ден бацили в Сорбоната. И, както казва самият свети Павел, имаш нужда от малко вино.

Джин ме погледна с укор, но сериозността й изчезна веднага; тя се усмихна, а след миг се разсмя отново, весело и игриво, без никакъв повод, само защото беше в радостно настроение.

— О, Робърт, не би трябвало… — извика тя, като си изтриваше очите. — Държим се като деца.

Седнала зад касата си, внушителната мадам Бросар ни гледаше съчувствено и добродушно.

Когато донесоха телешкото и налях отново чашите, ние заговорихме с неудържимо увлечение за преживелиците си през последните три месеца, шегувахме се със срещаните мъчнотии, наслаждавахме се отново на всяка подробност от великолепното постижение.

— Помниш ли как ми се разсърди един ден, Робърт?

— Решително отричам да съм се разсърдвал някога.

— О, разсърди се. Когато счупих центрофугата. Без малко щеше да ме напляскаш.

— Съжалявам тогава, че не съм те напляскал.

Това беше достатъчно, за да прихнем отново.

Когато се наведох към съседката си, така радостна и оживена, с поруменели страни и засмени очи, видях по-ясно от всеки друг път двойствеността в нейната личност. Сериозната, набожна малка калвинистка бе изчезнала и изпод лустрото на строгото възпитание се подаваше пламенно, жизнерадостно същество, което бе свалило шапка, облакътило се бе свойски на масата и се бе отдало несъзнателно на своето влечение.

Приливът на вълнението завладя и мене. В съзнанието ми блесна споменът за нашите отношения и аз почувствах внезапно, че не ще мога да понасям вече непрекъснатите пристъпи на страдание и радост. Удържал бях думата си в това странно другарство, но дълбокият, измъчващ чар на нейното присъствие в лабораторията ме бе сломил, без сам да съзнавам това. Освободен от постоянната мисъл за моя труд, не можех вече да потискам естествените сърдечни вълнения. Изпих набързо последните глътки кафе, за да се отърва от камъка, който задушаваше гърлото ми.

— Джин — казах аз. — Ти ми помогна толкова много през изтеклите три месеца. Защо?

— От чувство за дълг — усмихна се тя.

— Нямаше нищо против, значи, да работиш с мене?

— Беше ми много приятно! — извика тя и добави унесено: — Тази практика ще ми бъде много полезна, когато отида в Кумаси.

Думите й, казани почти несъзнателно, прободоха като нож сърцето ми.

— Не говори това — казах аз. — За бога… поне тази вечер.

— Добре, Робърт. — Тя ме погледна бегло с просълзените си очи.

Последва мълчание. Изплашена, сякаш че се е издала, тя наведе поглед.