— Вървете по дяволите! — нервите ми измениха внезапно. — Не желая да ви наследя. Не желая парите ви. И изобщо нищо.
— Слушайте все пак — промълви смутено той. — Аз ви дадох работа, когато бяхте в безизходица, нали?
— Да — почти изкрещях аз. — Благодарен съм ви за това. И мълчах, когато ме отрупвахте до изнемога с работа през тия три месеца. Но стига вече. Дотегна ми да събирам по половин лира от хора, които живеят само в една стая, за да пълня кожената ви кесия. Пазете златната мина за себе си. Не желая дял от нея.
— Невъзможно! — извика той, като ме гледаше втренчено. — Аз ви правя златно предложение, а вие ми го хвърляте в краката. Трябва да сте полудял.
— Добре — казах аз. — Така да бъде. А сега ме оставете да работя.
Натиснах звънеца на бюрото и първият пациент — един старец, който едва се влачеше — влезе в стаята. Започнах да го преглеждам, а д-р Мейтърс, бутнал шапка на темето си, продължаваше да ме гледа смаяно. Най-после взе торбичката с парите, заключи я в касата и си отиде, без да продума. Почти веднага съжалих за избухливостта си. Той не беше лош човек, обслужваше добре района, но не можех да понасям неуморния му стремеж да пълни кесията си.
Минаваше единадесет, когато излязох от последното посещение. Тръгнах към „Глоб“ уморен и все пак уверен, че няма да заспя. След като привърших работата, мъката се върна и започна да гризе сърцето ми като звяр. Но докато крачех из мокрите улици, се надсмивах на страданието си. Какъв образ на весел Дон Жуан! На млад Ромео… на Казанова… С такива имена се кичех аз в горчива насмешка.
Когато се прибрах в хотелската стая, съблякох гневно дрехите си и се хвърлих на леглото. Лежах в тъмнината като вдървен, със стиснати очи. Но докато се мъчех да заспя, в съзнанието ми продължаваха да пламтят думите: „не трябва да те видя никога вече… никога… никога…“.
След една седмица, към девет часа вечерта, вървях с пътническа чанта по безлюдното шосе и напрягах зрението си да зърна в мъгливия мрак института Истършоус, все още невидим в измамната нощна пустота. Бях пропуснал влака в Уинтън и пристигайки с един час закъснение на гара Шоус, която се намира на четиридесетина мили от града в самотните, заобиколени с гори пасбища на Лотиан, видях, че никой не ме чака. На спирката в селото ми дадоха указания, но почти сигурно бих се объркал в тази пустинна местност, ако не бях се озовал пред един висок, дебел зид, завършващ с железни шипове. От десет минути вече вървях покрай него, когато един внезапен завой ме отведе до входните врати, охранявани от каменна куличка с прозорче, в което светеше фенер.
Оставих чантата си и почуках на тежката, обкована с гвоздеи врата. След малко някой откачи фенера от прозореца, излезе от куличката и една невидима личност надникна през вратата.
— Кой е?
Казах името си и добавих:
— Предполагам, че ме чакате.
— Нищо не зная. Къде е пропускът ви?
— Нямам пропуск. Но сигурно са ви казали, че ще пристигна?
— Не са.
Вратарят се готвеше вече да се върне в стаичката си и да ме остави в тъмнината. Но в същия миг светна друг фенер и един писклив, превзето изискан женски глас с ирландско произношение се чу зад гърба на вратаря.
— Доктор Шенън ли е? Добре, Гън, отворете и го пуснете да влезе.
Вратарят отвори с ръмжене железните врати. Взех пътническата си чанта и влязох.
— Носите и вещите си. Много добре. Заповядайте.
Доколкото можах да забележа при слабата светлина на фенера, моята водачка беше около четиридесетгодишна, гологлава, със сини очила и широко палто от груб вълнен плат. Когато вратата се хлопна и тръгнахме по дългата тъмна пътека, тя се представи.
— Аз съм доктор Мейтланд. Завеждам женското отделение. — Аз се препънах от някакъв храст и без малко не паднах. — Доктор Полфри щеше да ви посрещне… Той завежда източното и западното крило на мъжкото отделение, но днес е полудневната му почивка и той отиде до Уинтън. — След известно мълчание тя добави: — Точно насреща е главното ни здание.
Вдигнах поглед. На една малка височинка недалеко от нас се съзираше неясно нещо, наподобяващо замък — безброй светлинки, които прозираха като през сито във влажния полумрак. Смекчени от мъглата, те блещукаха с призрачен светлик. Докато вървяхме към тях, едни угасваха, други светваха — съзвездието трептеше и танцуваше.
Но алеята най-после се свърши и ни доведе пред високата фасада; Мейтланд тръгна към каменната площадка, осветена от висяща лампа в метална мрежа. Тя се спря с ключ в ръка на най-горното широко и поизтъркано гранитно стъпало и обясни:
Читать дальше