Тя не ме забеляза. Станах бавно, предпазливо и се спрях недалеко от нея. Бях до лакътя й, но тя не подозираше присъствието ми, а пък и аз не продумвах.
Това продължи няколко минути; после, както подаваше мантията си, тя се сепна изведнъж. Не бе ме видяла, но кръвта все пак се отдръпна бавно от лицето и шията й, които пребледняха. Стоя дълго време неподвижна, после, налагайки си сякаш невероятно, почти свръхчовешко усилие, обърна глава.
Погледнах я право в очите. Тя изглеждаше вкаменена.
— Не бях поканен, но все пак дойдох.
Дълго мълчание. Бледите й устни може би помръднаха за отговор, но тя не можа да го изговори. Аз продължих:
— Разполагаш ли поне с една свободна минутка? Бих искал да поговорим насаме.
— Сега съм сама.
— Но тук непременно ще прекъснат разговора ни. Не може ли да отидем някъде за малко? Струва ми се, че това е ставало и друг път.
— Моите близки ме чакат долу. Трябва да се върна веднага при тях.
При все че се разтапях цял от копнеж по нея, отговорих горчиво:
— Цели четири седмици бях далеч от пътя ти, не ти досаждах с присъствието си. Струва ми се, че имам право сега да поговорим малко.
Тя овлажни бледите си изсъхнали устни.
— Има ли смисъл?
Погледнах я безмилостно. Копнеех да я видя, а сега, когато бяхме най-после заедно, единственото ми желание беше да я нараня колкото е възможно по-дълбоко, търсех най-тежки и жестоки думи.
— Ще имаме поне възможност да си кажем сбогом. Сега, след като се дипломира, не се съмнявам, че ще бъдеш много доволна да се отървеш от мен. Знаеш навярно, че работя в Истършоус. Да. В приюта за душевноболни. Още по-ниско паднах в обществото.
Докато продължавах да говоря и да наблюдавам как мъката в погледа й се засилва, зърнах един едър мъж, който идваше към нас. Тогава се наведох бързо и казах със съвършено друг тон:
— Джин, ела ми на гости в Истършоус… някой следобед… само веднъж… заради някогашното приятелство.
Съзирах каква борба бушува зад бледото измъчено чело и тъкмо в минутата, когато разбрах какво й е струвало това, тя продължи едва чуто:
— Тогава идния четвъртък… може би ще дойда.
Едва бе изрекла тия думи, когато Малкълм Ходн се спря до нас, малко задъхан от бързото изкачване на стълбите; той обгърна с ръка плещите на Джин, за да я защити сякаш от блъскането на тълпата, а в същото време спря спокойно върху мен сериозните си сини очи, за да подчертае, че ме е познал.
— Джин, мила, да вървим — заговори убедително, но без упрек той. — Всички се чудехме защо се бавиш.
— Закъснях ли? — запита неспокойно тя.
— О, не. — Той се усмихна успокоително и я поведе към стълбите. — Запазих маса за един часа — имаме достатъчно време. Но професор Кенерли е при баща ти и пита за теб.
В подножието на стълбището, когато без дори да ме погледне Джин тръгна към родителите си, застанали недалеко от четириъгълния двор, Малкълм ме погледна без усмивка, но и без вражда.
— Не ме гледайте така, Шенън. Ние не сме врагове. Тъй като имаме на разположение няколко минути, нека поговорим разумно.
Той тръгна пред мен по каменната галерия към терасата пред фасадата на зданието, където на полянката на върха на хълма, до самата флаг мачта на университета имаше полукръгла желязна пейка. Малкълм се настани на нея и ми направи знак да седна. Спокойствието му беше възхитително. Той беше във всяко отношение такъв, какъвто аз не бях. Силен, практичен, вдъхващ доверие, със светъл поглед и прекрасна външност, съзнаващ вътрешното си равновесие, той не знаеше какво е колебание. В душата му нямаше скрити съмнения и тъмни страни. Завиждах му с цялото си несъвършено измъчено сърце.
— Поне в едно нещо си приличаме — започна той, сякаш бе прочел мисълта ми. — И двамата желаем щастието на Джин.
— Да — казах аз със стиснати устни.
— В такъв случай, Шенън, помислете — продължи логично той. — Не виждате ли, че то ще бъде невъзможно при вас? Вие сте съвсем неподходящи един за друг.
— Щом я обичам — казах упорито аз.
— Но любовта не е брак — отвърна бързо той. — Бракът е нещо сериозно. Човек не може да се втурне слепешката в него. И двамата ще бъдете нещастни, ако се ожените.
— Как можете да предричате това? Ще опитаме съдбата си. Бракът е нещо неизбежно… може би нещастие, от което човек не може да се опази… но не е щампа за нов мисионерски салон.
— Не, не, Шенън — отвърна нетърпеливо той на подигравката ми. — Бракът трябва да затвърди, а не да разруши два живота. Преди да срещнете Джин, всичко беше уредено — и работата, и животът й. Тя беше спокойна и доволна. А вие искате сега от нея да се откаже от всичко, да се отчужди от семейството си, да се откъсне от самите корени на своето съществуване.
Читать дальше