Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Извинявай — каза най-после измъчено тя. — Зная, че е глупаво, но нервите ми никак не са в ред.

Всичко вървеше наопаки. Аз се изругах полугласно. Дъждът заваля по-силно.

— Да влезем — предложих аз. — Искам да ти покажа лабораторията.

След студената влага на двора в лабораторията беше приятно, но при все че свали ръкавиците, Джин не разкопча шлифера си. Бяхме седнали един до друг на чина ми и след като огледа цялото помещение, тя започна да разглежда замислено културите, като нещо отдавнашно, забравено, което никога няма да се повтори.

— Внимателно! — промълвих аз, когато докосна запушалката на най-силната култура.

Тя се обърна към мен и тъмните разширени зеници погледнаха малко по-меко, но не продума. Никого нямаше при нас, бяхме заедно, но не бяхме сами.

— Приготвих ваксина — казах тихо аз. — Но сега ми хрумна нещо по-интересно. Да извлека и да кондензирам нуклеопротеин. И Чалис смята, че това ще бъде много по-ефикасно.

— Вижда ли го напоследък?

— Не. За съжаление той е пак на лечение в Бют.

Настъпи мълчание. Привидното й спокойствие, желанието да си даде вид, че нищо особено не се е случило, превръщаха срещата ни в нещо нереално. Седяхме и се гледахме като хипнотизирани. Внезапно захладя.

— Студено ти е — казах аз.

Отидохме в кабинета ми, където Сара бе запалила вече приятен огън. Позвъних и тя внесе почти веднага претоварената табла, която я бях помолил предварително да приготви.

Седнала в дълбоко кресло, откъдето грееше ръцете си на огъня, Джин изпи с благодарност чаша чай и изяде една от сухите пасти, които бях донесъл нарочно от Грант. Тя ставаше все по-унила, като че предстоящият живот беше бреме, от което би предпочела да избяга. Просто не можех да прогоня студената отчужденост, която тегнеше върху ни. Но когато видях как руменината се връща по хлътналите й страни, започнах да се надявам, че студенината ще се стопи. Джин изглеждаше трогателно мъничка и крехка. Щом видях, че си възвръща свежестта и нежността, сърцето ми пламна. Но гордостта не ми позволи да се издам. Само казах официално:

— Надявам се, че вече се чувстваш по-добре.

— Да, благодаря.

— Необходимо е време, за да се свикне с това място.

— Съжалявам, че се държах така глупаво навън. Но тук… като че някой непрекъснато ни наблюдава.

Последва ново мълчание, през което бавните удари на часовника прозвучаваха като глас на съдбата. В стаята започна да притъмнява. Единственото осветление идваше от блещукането на огъня в камината и аз едва можех да видя лицето й, така неподвижно, като че бе заспала. Почувствах, че потрепервам.

— Ти почти не проговори през целия следобед. Не можеш да ми простиш… станалото…

Тя не вдигна глава.

— Срамувам се — казах аз. — Но не можех да постъпя другояче.

— Ужасно е да се влюби човек въпреки волята си — каза най-после тя. — Когато съм с тебе, не принадлежа на себе си.

Това признание ми вдъхна надежда, която прерасна постепенно в странно съзнание за власт. Погледнах я в полумрака.

— Искам да те помоля за нещо.

— Така ли? — учуди се тя. Изражението й беше напрегнато, като на човек, очакващ удар.

— Ела да се оженим. Още сега. В общината.

Тя като че не чу, а само почувства думите ми и остана все така мълчалива, сломена, отвърнала глава, сякаш искаше съвсем да се махне оттук.

Внезапна радост ме обзе пред нейната безпомощност.

— Защо да не отидем? — попитах меко и настойчиво аз. — Кажи, че ще се омъжиш за мене. Още днес.

Очаквах със затаен дъх отговора й. Клепките й бяха спуснати, лицето унесено, сякаш светът се сгромолясваше край нея и щеше да я погуби.

— Кажи да .

— О, не мога! — прошепна тя измъчено и едва чуто с гласа на умиращ.

— Можеш.

— Не! — извика тя, като се обърна истерично към мене: — Невъзможно!

Продължително, тягостно мълчание. Този внезапен вик ме превърна във враг — и на нея, и на близките й. Опитах се да се овладея.

— За бога, Джин, не бъди толкова неумолима.

— Трябва да бъда. Достатъчно страдахме. И други покрай нас. Мама се влачи из къщи, поглежда ме и не продумва. Просто се разболя. Трябва да ти кажа, Робърт, че наистина заминавам.

Непреклонността в гласа й ме порази.

— Всичко е уредено. Заминаваме цяла група за Западна Африка с „Алгоа“, новия параход на компанията Клен. Ще отплуваме след три месеца.

— Три месеца — повторих аз. — Добре поне, че не е утре.

Но тя поклати глава с тъжно и пресилено спокойствие.

— Не, Робърт… през цялото време ще бъда заета… с временната си служба.