Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Докато се обличах, намусен и полусънен, гледах през прозореца как обитателите на Истършоус се насочват отвред към храма, голяма готическа сграда от червени тухли, засенчена от няколко високи бряста.

Първи минаха мъжете от източното крило, придружени от Броган и още трима помощници на Скемън, внушителна група в сиви работнически дрехи, тежки обувки и леки кепета, защото повечето работеха из полето или в работилниците. Едни бяха весели и усмихнати, други мълчаливи, неколцина бяха мрачни — защото между „не опасните“ имаше и „опасни“, които често отказваха да се подчиняват на персонала. Една група изглеждаше съставена от по-отбрани, макар и не така яки мъже в тъмни костюми и бели колосани яки — те стояха една степен по-високо и изпълняваха специални задачи: да карат колите с въглища и дърва до кантара или да записват с мастило изпращаното в пералнята бельо. Застанал вече пред входа, Полфри ги въвеждаше с добродушна усмивка и кимаше приветливо с плешивата си глава.

След малко се показаха жените от северното крило в черни празнични рокли; между тях познах няколко камериерки и прислужнички в трапезарията. И те бяха от една и съща категория с мъжете.

След това се явиха високопоставените господа, придружени от Скемън, който се бе нагиздил с най-новата си униформа и даваше тон на другите. Най-малко дванадесетина души от тази група се бяха докарали със смокинги и цилиндри. Това беше, ако желаете, „висшето общество“ на Истършоус.

След влизането на джентълмените в свещената сграда настъпи кратка почивка… Един дилетант засвири на органа; в същия миг, смятайки, че тържеството ще бъде незавършено без тях, се появиха дамите от западното крило, но не наведнъж, като безлична тълпа, а една по една или най-много по две заедно, водени от сестра Шед. Те вървяха бавно, в най-хубавите си дрехи и внимаваха да не влачат роклите си в праха. Заобиколена от раболепна свита, една дама пристъпваше важно и тържествено сред тази група. Дребна, слаба, с посивели коси, остро носле и светли стрелкащи очи сред сухо като пергамент лице, тя беше в светлолилава рокля с дантелена украса на гърдите и голяма шапка с щраусово перо.

Всички бяха вече влезли, камбаните бяха престанали да звънят, когато Гудол се показа във всекидневния си костюм и забърза към черквата, където го чакаха, за да започнат богослужението. Когато влезе и той, аз се отдалечих намръщено от прозореца, взех ключа си и слязох.

Беше третият неделен ден от месеца, аз бух дежурен през целия ден или поне до шест часа, но отидох най-напред в лабораторията, откъдето бях излязъл само преди шест часа, за да прегледам колодиевата торбичка, която ми служеше за диалузивна мембрана. Да, тя изпълняваше отлично предназначението си. Работата ми вървеше сега както трябва. Взех статив с десет стерилни парафинови епруветки и налях във всяка по един кубичен сантиметър диализирана течност, после ги запуших грижливо, номерирах ги и ги поставих в инкубатора.

Постоях още малко, мрачен и замислен, усещайки в тила си острата болка, която се появяваше при преумора. Пиеше ми се кафе, но не можех да си наложа да отида на закуска. Да, този път вече нямаше грешка. Не след много щях да отделя нуклеопротеин, който ще се окаже сигурно много по-ефикасен от първоначалната ми ваксина. Тогава ще мога да кажа, че съм завършил делото си. Изцяло. Всичките ми нерви се свиха при тази мисъл. Но не изпитах никакъв възторг. Само някакво мрачно, горчиво задоволство.

В стаята за закуска в северното крило на мъжкото отделение изядох филия препечен хляб и изпих три чаши черно кафе. Приятно ми беше, че съм сам — при все че нямах нищо против Полфри, едно добродушно и безобидно същество. Двустишието, съчинено от сестра Стенуей, му подхождаше напълно:

Запалих цигара и вдъхнах дълбоко дима, за да заглуша сякаш непрестанната болка в сърцето. Всичко бе свършено вече, но Джин пак изникваше понякога ненадейно до мене и аз трябваше да я прогонвам безмилостно, с мъчителна тръпка. Отначало скърбях и изпитвах съжаление към себе си. Сега към мъката се бе прибавило парливо огорчение, което я превърна в стомана. Дълбок, разяждащ гняв против живота бушуваше в мене.

Станах, слязох в аптеката и започнах да приготвям бром и хлорал за обща употреба. Аптеката беше тиха, мрачна, с тъмни махагонови ламперии и приятна миризма на лекарства, старо дърво и червен восък, която успокояваше разбунтуваните ми нерви. Истършоус бе почнал напоследък да ми се нрави. Първоначалното неприятно чувство бе изчезнало. Помирил се бях с ключа, топлите коридори в стил „рококо“ и обществените класи в този усамотен малък свят.