Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Просто не можех да си намеря покой. Кръвта ми кипеше така, като че ще пръсне жилите ми. Човек трябва да отдава от време на време заслуженото и на чувствата си , каза доктор Гудол.

Макар и да си казах няколко пъти, че няма да отида, към осем часа почуках на вратата на сестринската гостна и влязох. Трябваше да намеря някакъв отдушник за тези трескави, мъчителни мисли.

В края на дългата трапеза, където имаше още остатъци, от които личеше, че почти целият персонал се бе навечерял и напуснал стаята, седяха сестра Шед в униформена рокля, диетичката мис Петън и сестра Стенуей, облечена „неслужебно“, в тъмносиня пола и бяла копринена блуза. Разговаряха приятелски; първа ме забеляза сестра Шед, която вдигна глава като наперен гълъб.

— О, значи Мохамед дойде при планината! — Тя изрече радостно поговорката. — Много сме поласкани, разбира се.

Мис Петън, възрастна жена с червено лице, ме поздрави с кимване. Изражението на сестра Стенуей беше спокойно и равнодушно. За пръв път я виждах в неформено облекло. Лъскавият бретон се очертаваше по-ярко на челото, а мекият плат на блузата се спускаше свободно върху плоските гърди.

— Не сте ли привършили? — запитах аз.

— Не сме започнали всъщност. — Шед посрещна с гръмогласен смях въпросителния ми поглед. — Ще трябва да ви кажем впрочем… щом станахте наш човек. Понякога ни дотяга общото меню. Но да се оплакваме би значело да проявим недисциплинираност. Затова чакаме другите да се нахранят и после вечеряме само трите в кухнята.

— О, така ли?

Дебелата кожа на Шед се поизчерви от тона ми. Тя стана.

— Ако ни издадете, няма да ви проговоря вече.

Кухнята, до която се отиваше през подземен коридор, се намираше в сутерена, но беше просторна, хладна, осветена от множество матови глобуси на тавана. Покрай една от облицованите с плочки стени имаше няколко старомодни готварски печки, на другата бяха закачени поредица медни тенджери, а в третата имаше няколко бели врати, водещи към хладилниците. Три нощви, една хлеборезачка и машина за рязане на шунка с тежко стоманено колело се виждаха в дъното на стаята до измита работна маса, върху която имаше голяма паница с овесени ядки, накиснати за утринната каша. Под безукорно белия свод бръмчеше тихо вентилатор.

Щом се озова в своя среда, мис Петън се оживи. Приближи се към хладилника с надпис „Западно крило на женското отделение“, завъртя никеловата дръжка и отвори тежката врата, която разкри веднага разнообразни студени закуски — език, шунка, сардели в стъклен съд, бланманже, мармалади и консервирани плодове.

Сестра Шед се облиза.

— Огладнях — каза тя.

Раздадоха ни чинии и прибори и ние започнахме да ядем като на екскурзия. Видях с крайчеца на окото си как Стенуей седна на дървената маса с небрежност и самоувереност, които засилиха още повече мрачното ми раздразнение. Кръстосала крак върху крак, тя полюшваше единия, за да изтъкне сякаш стройността му под копринения чорап. Наклонила се бе малко назад, от което бедрата, талията и гърдите се очертаваха по-ясно.

Гърлото ми засъхна. Обзе ме трескаво желание да я покоря, да разбия преградите, които ме задържаха, да я смажа и оскверня. Без да й обръщам внимание, аз останах при сестра Шед, като пълнех от време на време чинията й и се стараех да поддържам глупав разговор. Но докато си давах вид, че я слушам, виждах как Стенуей люшкаше чиния със салата и ме поглеждаше с лукава, скрита насмешка.

Когато изяде най-после десерта си, Шед въздъхна със съжаление.

— Да-а! Всяко удоволствие има край. Сега трябва да проверя какво става в омразната стая за бельото. Бъдете добра да дойдете с мен, Петън. Ако ми помогнете, ще свърша за половин час.

Когато излизахме през подземния коридор, двете по-възрастни жени тръгнаха към западното крило. Аз продължих със сестра Стенуей към хола в северното крило. Там се спряхме.

— А сега?

— Мисля да се поразходя — каза небрежно Стенуей.

— Ще ви придружа.

Тя изказа безразличието си с леко свиване на рамене — с вродена жестокост, но все пак поласкана като котка от вниманието ми.

Нощта беше тъмна, безлунна, с редки мигащи звезди. Щом излязохме от зданието, Стенуей се спря да запали цигара. Прикрит в шепата й, пламъкът озари за миг нейното бледо, безстрастно лице с широки скули и сплеснат нос. Защо върша това? — запитах се аз. Не я познавах и не искам да я зная. Една услужлива непозната, която ще ми помогне да се проваля, да забравя. Още по-ожесточен, запитах сдържано: