Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Тя ме изгледа така многозначително, че аз се размърдах нетърпеливо.

— Признавам, че не разбирам какво искате да кажете.

— Не си ли спомняте Фройдовото определение на психозата? Бягство от живота в царството на болестта.

— Какво общо има това с мене?

— Не можете ли да отгатнете?

— Не, не мога. — Аз престанах изведнъж да се владея; гласът ми беше обезпокоително рязък. — За какво намеквате?

Тя свали очилата си и започна бавно да ги изтрива. После ги остави разсеяно в скута си и ме погледна със слабите си очи.

— Шенън… трябва да напуснете Истършоус.

Бях наистина смаян.

— Какво? Да напусна ли?

— Да — повтори тя. — Щом завършите изследванията си.

Усетих, че се изчервявам силно. Погледнах я сърдито и недоверчиво.

— Чудесна шега! А пък аз помислих за миг, че говорите сериозно.

— Напълно сериозно… Това именно е моят съвет.

— Тогава ще почакате да ви го поискам. И на мен това място се нрави, както и на вас. Имам и приятели тук.

— Сестра Стенуей ли? — Тя сви едва уловимо устни. — Тя имаше и други поклонници на времето. Надзирателят Броган, например… и предшественикът ви…

— Това не е ваша работа. Доста неприятности съм имал вън от тук. Нямам намерение да напусна една добра длъжност и една първокласна лаборатория за това, че ви е хрумнала някаква глупава мисъл.

Тия думи я накараха да млъкне.

Тя поседя още няколко минути, без да продума, после стана.

— Добре, Шенън. Да забравим казаното. Лека нощ. — Усмихна се и излезе бързо.

Върнах се ядосан на чина си. Чувствах смътно в подсъзнанието си колко съм се изтощил при това последно усилие в работата. Бях отслабнал, бузите ми бяха хлътнали; когато се поглеждах в огледалото, струваше ми се, че виждам непознат човек. В миналото ми стигаха три-четири часа сън. Но сега изобщо не можех да спя. Пълно безсъние. За да успокоявам нервите си през време на дългите нощни бдения, пушех толкова много, че езикът и гърлото ми пресъхваха. При това растящо напрежение придобих странни навици и хрумвания — всъщност истински фетиши. Щом станех от чина си, трябваше да се върна три пъти, за да се уверя, че съм затворил крана на бюретката. Свикнах да затварям лявото си око, докато чета и пиша цифрите в обратен ред. Всеки ден, преди да почна работа, прочитах всички плочки на стената над инкубатора. В съзнанието ми се загнезди думата „абракадабра“, която си повтарях едва чуто като някакво заклинание, за да се подтиквам към работа, или като тихо, ликуващо възклицание, когато завършвах нов етап от опитите си. Продължавах да работя като автомат, правех и записвах опитите, вървях напред и все напред… Трябваше да продължавам. Отишъл бях толкова далеко, че не можех вече да отстъпя, сега ми оставаше само всичко или нищо. Да, всичко или нищо.

В осем часа поставих ваксината да се филтрира и тъй като този процес щеше да трае около един час, станах, загасих лампата и напуснах лабораторията, решен да отпочина малко в стаята си.

Когато излязох, чух предварителното настройване на инструментите в залата, където в края на всеки месец Полфри уреждаше музикално танцувална вечеринка уж за развлечение на болните, а главно, за да даде възможност на дребничкия маестро да изпее с ръка на сърцето „И най-храброто сърце може да се развълнува…“ от Гуно.

Нарядко посещавах тези забавления, а тази вечер положително нямаше да отида.

Бързах да се изтегна на кушетката си, но когато влязох в стаята, видях, че ме чака гост. Свит до отворения прозорец, загледан със странно втренчен поглед, седеше Нейл Спенс.

— О, Спенс! — извиках аз. — Колко се радвам, че ви виждам пак.

Той ми отвърна с лека усмивка в широко разкритите неподвижни очи и след като се ръкувахме, се отпусна отново в креслото, така че лицето му остана засенчено от завесата.

— Не мога да остана за дълго, Робърт. Но ми хрумна да намина. Нямате нищо против, нали?

— Не, разбира се. — Често бях настоявал да ми дойде на гости, а все пак се чудех защо е дошъл. — Ще пийнете ли нещо?

Той ме погледна унесено, с все същата блуждаеща усмивка в тъмните зеници.

— С удоволствие.

Едва сега забелязах, че е изпил вече не една чашка, но това нямаше значение, пък и аз имах нужда от нещо ободрително. Лесно беше да се получи добро настроение от подкрепителния бюфет и напоследък аз използвах доста усърдно неговите запаси. Не ядях почти нищо, като се поддържах само с турско кафе, уиски и цигари. Налях две чашки неразредено уиски.

— За вашите успехи, Робърт.