Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Запасът от лекарства за обща употреба беше много намалял. Нужен ми бе цял час да го допълня. Докато претеглях кристалите на хлоралхидрата и ги затварях в ниските шишета, несъзнателно затананиках — любимия мотив на Полфри от „Кармен“… на бедния нещастен Бизе. Така приятна и мелодична. Ако главата ми не беше замаяна, като че я бяха удряли с чук, бих се чувствал съвсем добре.

Неочаквано зазвъня вътрешният телефон. Трепнах от непоносима мъка при резкия му звук. Но вдигнах все пак спокойно слушалката.

— Доктор Шенън ли е? — говореше вратарят от къщичката си пред входа.

— Да.

— Търся ви из цялото здание. Един младеж иска да говори с вас.

— С мене ли? — загледал се бях тъпо в отсрещната стена. — Как се казва?

— Лоу… казва, Люк Лоу.

Да, разбира се, припомних си Люк, моя млад приятел с мотоциклета. Защо ме търсеше по това време?

Започнах отново да тананикам, когато Люк се обади радостно и възбудено, задъхан от бързане:

— Вие ли сте, Робърт… елате веднага… искам да ви видя.

— Какво има?

— Нищо… не, има нещо… добри новини… Джин е много по-добре.

— Моля?

— Опасността премина вече. В два часа следобед беше кризата. Сега е в съзнание. Поговори с нас. Чудесно, нали?

— Разбира се. Много се радвам.

— Веднага скочих на мотора и долетях да ви кажа. Елате при входа. Искам да ви видя.

— Много съжалявам, моето момче. — В гласа ми звучеше вежливо съжаление на презает човек. — Невъзможно ми е в този момент.

— Какво?… — Замълчаване. — След като идвам толкова отдалеко?… Робърт… ало… ало…

При все че страдах в душата си, прекъснах разговора и закачих със спокойна усмивка слушалката. Колкото и да обичах Люк, нямах време за безполезни разговори! Успокоително беше да зная, разбира се, че мис Лоу е по-добре, а за близките й това беше и много радостно. Кротка девойка беше тя, с кестеняви очи и коси. Припомних си песента… „Джени с пухкавите кестеняви коси“… Чудна мелодия, трябва да я изпея на Полфри. Припомнях си я смътно като студентка в моя курс, умна, но малко досадна. Не изпитвах, разбира се, никаква неприязън или зложелателство към нея.

И пак Бизе… бедният, нещастен Бизе… „мъча се да вярвам, че не треперя“… Довърших приготвянето на разтворите, поставих в ред аптеката и погледнах отново бързо, с мътен поглед колко е часът.

Седем. Дежурството в трапезарията ми беше винаги неприятно, но сега, въпреки главоболието, то ми се стори една приятна и разумна неизбежност.

Когато влязох в трапезарията, вечерята беше почнала и прислужниците носеха на табли храната към дългите маси, където сред тракане на чинии, тътрузене на столове и глъч от гласове всички почваха да ядат.

Постоях една минута; после, вместо да се кача на катедрата за дежурния, започнах да се разхождам из залата и да наблюдавам с благосклонен, властен интерес. Поради безсънието, надигащите се облаци от пара и миризмата на ястията замаяха съзнанието ми и гледката пред мен се превърна в богато пиршество във феодален замък, където зад крепостния зид са се събрали простолюдие и дворяни и сновеше непрекъснато прислуга — картина от Брьогел по живот и багри, по чудновато разнообразие на човешки образи, по богатство, движение и суета…

След малко вървях отново по подземния коридор, връщайки се с отмерени стъпки към стаята си. Пред входа на коридора „Балаклава“ нощният надзирател започваше дежурството си и си приготвяше какао за вечеря.

— Донесох пощата, докторе. Има писмо за вас.

— Благодаря, драги.

На минаване взех коравия плик, подпечатан с университетския кръст. Усмивката бе застинала на лицето ми като маска, която прикриваше бушуващия зад нея хаос. Тежките чукове удряха още по-ожесточено главата ми, обля ме студена пот и във внезапен проблясък на съзнание аз разбрах, че се разболявам. Но този проблясък угасна веднага и бързайки да продължа, съзнаващ, че ме чака работа, аз влязох в хола с още по-вкаменена усмивка и отворих писмото.

Институт по патология, Уинтънски университет. От Ъшер. От професор Ъшер, шеф на това висше учебно заведение. Любезно, всъщност дори очарователно писмо. Добрият професор съжаляваше дълбоко, че при дадените обстоятелства не е възможно да се надявам за новата длъжност. Ако резултатите бяха обнародвани по-рано. Закъснението беше трагично, разочарованието дълбоко, чувствата му напълно разбираеми. В края на страницата имаше послепис. О, да, и вечерята се отменяше. За съжаление, когато ми отправил поканата за понеделник, бил забравил едно предварително поето задължение. Хиляди извинения. Отлага се за друг път. Всичко това беше напълно любезно и коректно. Върнете се на работа в лабораторията. Ще работите при мен като подчинен, като сътрудник под мое наблюдение. Великодушно предложение. Но благодаря — не.