Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Под високото осветление в хола, пред статуята на Деметра и високите шкафове в стил „Бул“ скъсах грижливо писмото на четири. Изпитах внезапно желание да крещя. Но устните ми бяха сякаш залепени, главоболието се бе засилило, главата ми се бе надула, изпълнена с трясък и грохот, като че някой цепеше с тъпа брава дърва в тила ми. Въпреки това разбрах все пак с потъмнелия си, бълнуващ ум какво искам да направя. Да продължавам… да не спирам… да не губя нито миг.

Излязох и тръгнах бързо към лабораторията. Беше се стъмнило вече, духаше вятър, който превиваше дърветата и храстите, изпълвайки нощта със странен шепот. Един лист докосна лицето ми като призрачни пръсти и ме накара да затичам с препъващи се крака.

Влязох в лабораторията. Обхванах мястото на моя труд с безизразни, измъчени очи, тръгнах въпреки волята си и отворих шкафа. Наредените там кръгли, обвити в памук стъкълца, блещукаха неясно, като замъглени слънца. Зави ми се свят, политнах и едва се задържах. Но тази слабост трая само миг. Събрах отново сили, взех скъпоценните стъкълца и ги изпочупих със спокойно старание в порцелановия умивалник. Отворих и двата крана. Когато и последната капка от течността изтече в канала, взех от масата свитъка листове, изпълнени с изчисленията и заключенията ми, всичкия труд на толкова среднощни часове. И с все същото спокойно старание драснах клечка кибрит да ги изгоря в умивалника, да унищожа и последното смачкано късче хартия. Но преди да направя това, бързи стъпки ме накараха да се обърна бавно, удържайки с мъка непоносимо натежалата си глава. На прага стоеше Мейтланд.

— Недейте, Шенън — извика тя и изтича към мене.

Кибритът опари пръстите ми и угасна. Чукът заблъска още по-силно по главата. Улових с две ръце челото си. И всичко изчезна пред мене.

Тих и златист, октомврийският следобед беше изпълнен с покой и необятност. В някогашната ми стаичка в Ломонд вю косите слънчеви лъчи падаха в светла ивица по тапета и съживяваха пожълтелите повехнали рози или светваха в месинговите топки на кревата, които бях набраздил преди години, когато се опитах да изправя о тях една изкривена кънка. През прозореца виждах първите багри на есента по червените накъдрени листа на буките отвъд шосето, а далеко нейде, над модрата мараня съзирах изгърбените сини плещи на Бен Ломонд. Често бях гледал като момче от същата стая този далечен планински пейзаж. Гледах го и сега.

Легнал удобно на една страна, аз си почивах спокойно, със съзнанието, че това безгрижие е оправдано, защото доктор Галбрейт, подкрепян от баба Леки, настояваше постоянно, че трябва да почивам. Но красотата на този следобед беше непреодолима — и аз реших, че трябва да стана. Нима не бях вече добре и не можех да излизам всеки ден по няколко часа следобед? Отхвърлих завивките и започнах да се обличам, все още твърде внимателно, защото краката ми не държаха и доказваха колко мъчно човек се поправя след пълно изтощение. Сам си бях заслужил това. Всичко бе станало по моя безразсъдна вина.

Слязох, без да се държа за парапета, за да си докажа, че се поправям. Не бях свикнал още със странното чувство, че живея отново в къщата, която бе за мене роден дом през детството ми в Ливънфорд. Останала сега собственост на баба ми, тази къща беше съвсем непроменена и при все че я населяваха само сенките на някогашните й обитатели, бе запазила миналата си оскъдна, но почтена обстановка. Пренесли ме бяха тук след припадъка и старицата се бе грижила за мене с намусена преданост, която ме караше да се срамувам за глупавите приказки по неин адрес.

Книжният параван беше вдигнат от гостната, зад желязната решетка на камината гореше приятен огън. Баба ми го бе запалила заради мен, преди да тръгне за обичайното пътешествие в града, откъдето се връщаше бавно, натоварена с пакети с разнообразни лакомства за мене. Тя ме хранеше щедро, според собствените си разбирания, с утвърдени от селската традиция най-укрепителни средства. Само преди десет минути, на излизане, ми бе прошепнала многозначително обещание:

— За тази вечер ще има чудесна варена кокошка, Робърт. — Тя беше непоколебима поклонница на варените кокошки. Поднасяни заедно с бульона, който беше според нея „сладостта“ на ястието.

Сам в къщата, в този тих дом, изпълнен със спомени от миналото, трябваше да се боря с мечтателността и непоносимата тиха скръб, която те пробуждаха в мене. Ето кушетката, на която Денди Гау ме накара да си почина, когато се върнах след сбиването в училище с Гевин Блер. Ето на камината старата дървена перодръжка, с която той преписваше разни юридически документи. На парапета на онзи прозорец бях учил прилежно и безуспешно за маршаловата стипендия. На същата тази маса ми бяха казали, че не ще мога да постъпя в медицинския факултет. Но аз постъпих. Да, вървял бях винаги упорито по собствения си самотен път, който ме бе върнал след толкова лъкатушения там, откъдето го бях поел.