Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Овладях се бързо, погледнах какво е времето и реших да се поразходя. Като си припомних, че съм с остригана коса, нахлупих кепето си, после скрих ключа под изтривалката — в случай че баба ми се върне преди мене — и излязох.

При все че въздухът беше свеж и прохладен, аз не вървях живо, а веднъж-дваж дори трябваше да се поспра по пътя към селцето Дръмбък. То си беше все същото спокойно селце, разположено под един склон сред блатата и пресечено от рекичка с два каменни моста. Няколко деца търкаляха обръчи към ковачницата и тънките им пискливи гласчета отекваха весело наоколо. На селската полянка седнах на пейка под грамадния шотландски бор, който растеше тук сигурно от стотина години. От пукнатините в сивосинкавата кора бяха протекли и застинали струйки смола. Остъргах една с нокътя си, разтрих в шепа сивия прах и вдъхнах свежия боров мирис. Стори ми се, че той ми възвръща силите, че животът ми все още има бъдеще.

Но докато обиколя Барлон Тол, разбрах, че съм се преуморил. Прибрах се с удоволствие, обух пантофите, седнах в креслото и прострях крака към огъня. На масата до мен беше сгънат сутрешният вестник „Хералд“, който четях винаги с удоволствие, като главно развлечение в дните на оздравяването ми. Когато го взех и сложих на коленете си, чух, че входната врата се отвори и затвори. В хола се чуха стъпки, някой се движеше из задното отделение на къщата. След малко старицата влезе в гостната. Спогледахме се. Аз се усмихнах.

— Взехте ли кокошка?

— Дори две — отвърна тя. — Поканих на вечеря Мак Келър.

— Хм, на угощение мирише.

— Аха — кимна спокойно тя. — Ще бъде и доктор Галбрейт.

— Ясно.

Преди да поведа спор с нея, тя промени темата на разговора.

— Време е да пиете чаша топло мляко. И не припичайте така пантофите си, ще им изгорят подметките.

После се обърна и излезе, а аз останах покорно да размишлявам.

Предусещах от някое време какво ще се случи и разбрах, че то вече настъпва. Доктор Галбрейт застаряваше. Голямата му клиентела, която се простираше от града Ливънфорд до Уинтънската околност, вече го изморяваше. Той се нуждаеше от съдружник и за най-голямо мое неудоволствие ми бе намекнато, че е готов да вземе мен.

Да, клопката бе подготвяна дълго и търпеливо, ръцете, които я бяха поставили, бяха добри, приятелски ръце. Но уви, въпреки даденото обещание, аз се мъчех да я отбягна. Трогнат бях от факта, че упоритият Мак Келър беше готов да ми авансира необходимата сума — хиляда лири са много пари за един шотландски адвокат. Обичах и стария доктор със загорялото лице, посивяла козя брадичка и студено свити устни, държането му, някога рязко и раздразнително, сега смекчено от възрастта. Почивайки в унес край огъня, аз се опитвах да си представя как минавам с форд по провинциалните шосета, как подскачам лете из засъхнали коловози, а зиме затъвам в снега, за да посещавам далечни стопанства, отнасяйки черната си лекарска чанта и в приятни домове, и във варосани къщички, пръснати самотно из блатистата местност. Но сърцето ми не беше там. Аз се познавах много добре и разбирах, че такова бъдеще никога няма да ме привлече. Не бях създаден за лекарска практика и от досегашния опит знаех, че ще се хабя и затъпявам без интерес, посредствен, безразличен и сломен.

Потискайки въздишката си, вдигнах вестника и започнах да го прелиствам, за да се развлека. Прочетох всичко, което изглеждаше интересно. Нямаше особени новини. Готвех се да зачета уводната статия, когато погледът ми бе привлечен от едно съобщение на последната страница. Малко съобщение, само от три реда, което ме накара мъчително да трепна, а след това да седя дълго неподвижен.

Под заглавие „Заминаващи параходи“ стоеше краткото съобщение:

Пасажерският параход „Алгоа“ на компанията Клен отплува днес от Уинтън за Лагос и Златния бряг. С него заминава група труженици за колонията Кумаси.

Прочетох съобщението няколко пъти, като дете, което учи урок, сякаш не можех да се уверя дали съм го разбрал, а докато го четях, в топлата стая лъхна студ и лекото подсъзнателно оживление, което почувствах следобед под бора, внезапно се изпари. Но и това се свърши вече… завинаги се свърши. Откакто бях узнал, че Джин ще замине с този параход, очаквах с ужас вестта за отплуването му. Той бе заминал вече. А това заминаване, това отделяне на парахода от брега, това бавно отдалечаване към хоризонта беше символ на окончателна, безвъзвратна раздяла… на самотен фар, който претърсва пустинното море, на премигващ и угасващ лъч. Тя не бе дошла, не бе написала дори дума за сбогом. Това беше най-голямото мъчение, то ме засегна най-дълбоко.