Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Докато тя говореше, от входната врата излезе да ни посрещне една слаба, приятна жена със сребристи коси и нежна прозрачна кожа, облечена в широка дреха от черна алпака. След като хвърли бърз поглед към дъщеря си, без да се опита да скрие перушинената метличка, която държеше в ръка, тя спря продължително и изпитателно върху ми своите доверчиви, спокойни очи. После, като че успокоена, реши да заговори.

— Сварихте ме преди да съм се преоблякла, мистър Шенън. Тъкмо привършвах чистенето на гостната, когато ви видях, че идвате по улицата. Заповядайте, седнете.

— Не, майко — възрази веднага Джин. — Ще излезем да използваме следобеда.

Мисис Лоу сведе към спътницата ми своя спокоен, опитен поглед, в който, извън любовта и разбирането на младежката нетърпеливост се долавяше и известна майчинска снизходителност.

— Достатъчно време имате, моето момиче.

— Не е достатъчно за това, което съм намислила.

— Ще вземете ли и Малкълм с вас?

— Разбира се, не, майко — отговори малко припряно дъщерята. — Нали знаеш, че той не е тук днес следобед?

„Кой е този Малкълм! — запитах се разсеяно аз. — Може би някой млад роднина, а може би и куче?“

— Добре, добре… вървете тогава — съгласи се мисис Лоу със спокойната си разсъдливост. — Но да се върнете навреме за вечеря. Всички ще сме вкъщи и аз ще бъда готова с яденето точно в шест часа. Довиждане засега, мистър Шенън.

Тя се усмихна и се оттегли с достойнство към гостната, а мис Джин Лоу ме взе в свое изключително разпореждане, с облекчението на човек, свършил успешно всички предварителни церемонии.

— Сега вече — каза смело тя — мога да ви разведа навсякъде.

Тръгвайки пред мен, тя влезе в дворче от около половин акър 3 3 Акър = 406 кв.м. — Бел.пр. и ме поведе внимателно по постланите с чакъл пътечки между кръгли лехи, ивици, засадени с ревен, и една зелена полянка. Когато похвалих уредбата й, тя ме стрелна с признателна усмивка.

— Земята ни е малка, разбира се… като в предградие. Сигурно никак не прилича на вашия имот, мистър Шенън.

Престорих се, че не съм чул въпросителната интонация в гласа й и побързах да посоча навеса за сечива, където беше оставен един мотоциклет.

— На Люк е. — Тя отговори с охота на неизказания въпрос. — Той е луд по мотори, пък и разбира от тях… при все че баща ни не одобрява това. Но след като пътува толкова бавно с каруцата, горкият Люк обича да се понесе на воля със своя „Индиан“.

Доброто ми мнение за Люк се засили още повече. Като човек, мечтаещ за луната, и аз копнеех отдавна за такава машина, която би могла да ме носи поне със седемдесет мили в час. Много би ми се искало да поразгледам това чудо, но мис Джин бързаше да ме поведе обратно покрай къщата, за да излезем на шосето. Тя нагласи по-добре шапчето върху кестенявите къдри, погледна внимателно часовника си и отбеляза решително:

— Имаме цели три часа. Ще се опитаме да видим всичко.

— Не можем ли да си починем малко? — предложих аз, като погледнах двата стола в един засенчен ъгъл на верандата. Не бях спал половината нощ, за да обмислям как ще получа култура от взетите образци кръв.

Тя се засмя весело и забеляза дяволито, сякаш бях казал нещо смешно:

— Вие сте наистина чуден човек, мистър Шенън. Та ние едва сега тръгваме.

Готов съм да се закълна, че никога не е имало по-добросъвестен водач и по-предан чичероне от хубавичката дъщеря на блерхилския хлебар.

Тя ме развеждаше усърдно и неуморно из новото и старото градче. Показа ми общината, библиотеката, франкмасонския храм, мавзолея на херцозите, старите предачници по Котарс роу, останките от римската стена (три разрушени камъка) и най-после, с истинско благоговение, салона на Братството на Лямблейн. Посочи ми дори точно мястото на кръстопътя, където провидението бе съборило Клевърхауз от коня, когато се опитвал да разпръсне едно тайно молитвено събрание.

Когато вече се зарадвах, че поклонничеството ни се е свършило, тя ме погледна тайнствено, пое си за миг дъх и с весело кимване ми подсказа, че е оставила най-хубавата изненада за края.

— Не можем да пропуснем белите крави — заяви тя и добави кокетно, сякаш четеше от пътеводител: — Те са нещо неповторимо.

За да видим тези баснословни животни, докарани тук — както ме предупреди тя — от бащата на покойния херцог, който ги взел от прочутото стадо в Шато льо Роа, Франция, трябваше да се върнем на около две мили и да влезем през вход с високи колони в обширно имение, наричано Хай парк, което покойният херцог благоволил да отдели от собствените си владения и да подари на града.