Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Последва мълчание. Докато отговорът ми заглъхваше бавно, аз разбрах, че въздействието му не само задоволи, но направи и дълбоко впечатление на слушателите.

— Така ми кажете! — Дейниел наклони глава с обяснимо любопитство. — Марстън Мур! Да, там погинаха мъченически толкова светци! Вие трябва да се гордеете с такъв прадядо, мистър Шенън. И — добави с мило лукавство — надявам се, че ще се ръководите от неговия пример.

След прескачането на това препятствие вечерта мина в приятно единодушие. Когато Малкълм си тръгна с многократно повтаряни съжаления, за да ръководи вечерни лекции в Блерхилския институт — извънреден труд, както ми довери мисис Лоу, с който той издържал овдовялата си майка — ние се преместихме в гостната, където мис Джин изсвири по общо настояване нещо от Григ. После заговориха за отсъстващата Агнес. Нейното извънредно весело неотдавнашно писмо бе прочетено на глас. След това ни показаха с любов пожълтели и леко замъглени снимки — групи мършави туземчета, странно трогателни, с големи очи и бели престилчици, поддържани от здрава и усмихната възпитателка; и рояци дървени хижи, зад които се виждаше празен двор, а още по-назад буйна зелена гора от огромни папратовидни дървета, огрени от слънце или тънещи в сянка.

Когато удари осем, аз си тръгнах сред сърдечни ръкостискания и увещания да остана още малко.

— За нас беше чест да ви приемем, сър — каза Дейниел и добави с неочаквана топлота в погледа: — А идния път може и да пренощувате.

— Да, заповядайте пак, и то по-скоро. — Мисис Лоу ми бутна в ръката един пакет и пошушна доверително: — Малко шотландски кейк с плодове, да си дояждате у мис Дийри.

Когато Люк и сестра му ме изпратиха до гарата, навън беше вече съвсем тъмно. Докато вървяхме, Люк предложи великодушно да ми даде мотоциклета си, ако желая да го използвам. А докато локомотивът набираше пара, мис Джин Лоу се разхождаше под прозореца на вагона ми.

— Надявам се, че сте доволен от посещението, мистър Шенън. Ние всички сме много доволни.

Останал сам в купето, аз се свих в един ъгъл, уморен от прекалената любезност, и се опитах да преценя собственото си отношение към нея. Искреността налага да призная, че запознаването с това простодушно и трудолюбиво семейство засили отвращението, което изпитвах към себе си — почувствах се дребен, жалък, а имах достатъчно основание да се сметна и направо за подлец.

После си припомних, как в Хай парк Джин Лоу се бе изчервила невинно със сведен поглед. Не бях имал сантиментални приключения и бях лишен от самомнение в тая насока. Но една мисъл ме прониза сега като стрела. Аз трепнах и се изправих възмутено на седалката в празното купе.

— О, не! — извиках. — Не би могла… не е възможно… Би било истинска глупост!

Настъпи февруари, още по-мразовит, със студени, ясни, слънчеви дни, които съживяваха кръвта. Повече от месец вече бях потънал изцяло в собствената си работа. Наистина беше приятно да се живее.

Ломекс и Спенс забелязваха, разбира се, заниманията ми, но Смит, когото улавях от време на време, че ме наблюдава втренчено, хапейки края на рошавия си мустак, не можеше да отгатне какво правя. Откакто професор Ъшер отсъстваше, той прекарваше по-голямата част от деня в университетския бюфет.

Работата, с която се бях наел, не беше лека. Не смятайте, че научните изследвания се вършат в приятен поетичен унес; преди да види зората, човек трябва да се лута из пътеките на лабиринти или като Сизиф да тика непрестанно нагоре търкалящия се камък.

И все пак, след като опитах много средства, които се оказаха безполезни за целта ми, успях най-после да отгледам в пептонов бульон една култура от донесените от Дрийм образци, в която смятах да открия причинителя на епидемичното заболяване. Докато гледах жълтите чертички, образуващи в светлосинята течност шафранови нишки, които се разрастваха и съединяваха като ярък минзухар — много по-ценни за мене от най-рядкото цвете — сърцето ми подскачаше от дълбоко вълнение. Не бях виждал досега такава култура, тя обещаваше нещо особено и ново, а това укрепваше люшкащата се сграда на моите надежди.

Тъй като времето, с което разполагах, намаляваше, аз ускорих усилията си да получа чрез подбор здрави и чисти образци от този скъпоценен организъм. Имах ключ от страничната врата на Института по патология, откъдето можех да вляза в лабораторията, след като всички си отидат. След чая у мис Дийри аз се връщах в института и стоях там, потънал като водолаз в хладната самота на зеленикавия полумрак, свързан със света само чрез една едва уловима нишка от съзнанието ми, докато часовниците възвестят полунощ в безшумния университет. Това бяха най-продуктивните ми часове.