Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Той наметна пелерината си като матадор, завъртя се и излезе. Смит остана след него и подсвирквайки в рошавите си мустаци, започна да почиства умивалника на Спенс, без да ме поглежда.

Очакваше, разбира се, да му заговоря и аз имах глупостта да попадна в клопката.

— Е добре — казах горчиво аз, — вие смятате, както изглежда, че сте ми объркал плановете.

— Чухте шефа, сър. Трябва да изпълня нарежданията му. Нося отговорност.

Знаех, че това е чисто лицемерие. Всъщност Смит таеше в душата си една почти болезнена завист към мен, и то поради най-невероятно основание. Беден, като самия мен, и той се бе стремил някога към най-високото научно равнище. А сега, победен, онеправдан и изпепелен от завист, не можеше да се примири с мисълта, че аз бих могъл да успея там, където той бе пропаднал.

— Вината не е моя, сър. — Той затърка умивалника и се ухили предизвикателно. — Аз само изпълнявам задълженията си.

— Поздравявам ви.

Извадих културите, поставих регулатора в инкубатора на съответната температура, а през това време той ме наблюдаваше някак странно и крадешком. После взех шапката си и излязох.

Отвратен и огорчен, тръгнах в тъмнината по Фенър Хил.

При пресечката на Пардайк роуд с Киркхед терас влязох във файтонджийското кафене на ъгъла и си поръчах за ободряване голяма чаша кафе. Седнал на висок стол, опрял лакти на тезгяха, си налях тъмното гъсто питие, сляп за окръжаващия ме вихър на нощния живот в този бедняшки квартал — познатите тълпи около кръчмите и дюкянчетата за пържена риба, продавачи, които викат пред количките си под светлината на петролни лампи, бавно разхождащи се жени, тичащи между колите и хората вестникарчета, които разгласяват най-новите сензации.

Унесен в мислите си, усетих след миг, че някой ме докосва леко с чадър по рамото и когато се обърнах, видях Бабу, сияещ, преизпълнен с приятелство и любов към всички.

— Добър вечер, сър.

Аз се намръщих, но той дръпна стол и изкачи запъхтяно до тезгяха тромавото си тяло.

— Каква щастлива среща! Идвам от вариете Алхамбра. Второразредно заведение, разбира се, но страшно весело. — Той почука с чадъра си за келнера. — Кафе, моля, с много захар. И голямо парче плодов кейк. Хубаво парче, моля ви.

Обърнах му гръб. Но Чатърджи продължи да ми описва с шумни въздишки и смехове тазвечерното забавление, в което прочутият шотландски комик сър Хари Лаудер играел една от първите роли.

— Хе, хе, хе! Така се смях на шегите на този забавен благородник, че щях да падна от мястото си в първия ред на балкона. Казвам ви, сър, ужасно се влюбих в шотландската музика и искрено искам да се науча да свиря на гайда. Можете ли да ми препоръчате някой учител, сър?

— Оставете ме на мира, за бога.

— А знаете ли колко ще е забавно за моите приятели от Калкута, сър, когато се върна с дипломата си да им посвиря шотландски песни, облечен във фустанела на планинец? — Той замаха в такт дебеличкия си показалец и запя с фалцет: — Ай, ай, ай… ла, ла, ла… с прелестно девойче… край брега на хубавия Клайд… когато слънцето залязва за почивка… е любимият ми час… за разходка във… за разходка в здрача… Извинете, доктор Робърт Шенън, какво значи точно на шотландски здрач? Горичка, гора, долчинка или изобщо скрито кътче за любов? Хе, хе, хе! Така ли е, сър?

Потърсих в джоба си пари, оставих на тезгяха една монета за кафето и станах веднага.

— Чакайте, чакайте, чакайте, доктор Робърт Шенън! — Той се опита да ме задържи с дръжката на чадъра си. — Отгатнете, сър. Кого, мислите, видях от мястото си на балкона тази вечер? Двама ваши приятели, доктор Адриан Ломекс и съпругата на доктор Спенс бяха в първите редове и се забавляваха чудесно. Не си тръгвайте, сър. Искам да ви придружа.

Но аз вече бях излязъл от кафенето. В съзнанието ми се бе породил нов страх, който насочи стъпките ми обратно към института.

„Аз трябва да изпълня нарежданията му.“

Докато се връщах почти тичешком, мислех с растяща тревога за онзи последен блясък в очите на прислужника.

Когато наближих, видях, че зданието е съвсем тъмно. Отворих бързо страничната врата и влязох в лабораторията. Още с влизането си разбрах, че успокоителното шумолене на инкубатора не се чува. Завъртях с отмаляло сърце електрическия ключ над чина ми, отворих инкубатора. И се уверих. Смит бе изхвърлил моите култури. Стъклениците стояха празни на чина и четири седмици упорит труд бяха пропилени.

На другата сутрин не отидох в университета, а след закуска тръгнах към Парксайд крешент, където на едно тихо и отстранено възвишение над Келвин гроув гардънс живееше самотно професор Чалис. Уверен бях, че ще получа съвет и подкрепа от добрия старец, който ме бе насърчавал толкова често в миналото. Отвори ми омъжената му дъщеря Беатрис, приятна млада жена, облечена в басмена работна престилка, зад която надничаха двете й светлооки момиченца.