Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Ще се примиря със съдбата си.

Защо мърморех едва чуто? Исках да бъда спокоен и хладнокръвен, особено след като недоумението и досадата бяха изчезнали от лицето му и той ме гледаше с явна ненавист.

— Добре, Шенън — каза строго той. — Вие постъпвате невероятно глупаво. Но щом настоявате, не мога да ви спра. Просто си измивам ръцете от цялата работа. Отговорността ще падне изцяло върху вас.

Той сви рамене, обърна се и тръгна към кабинета си, а аз продължих да си прибирам книжата. Когато ги подредих и ги вдигнах с две ръце, хвърлих поглед към лабораторията. Полуусмихнат както винаги, Ломекс разглеждаше ноктите си, а Смит, застанал гърбом към мене, се занимаваше с привидно безразличие с клетките. Само Спенс прояви загриженост и прошепна, когато минах покрай чина му:

— Обадете ми се, ако мога да ви бъда полезен.

Това беше все пак съчувствие към моята гибел. Кимнах му и вдигнах глава, но когато минавах през двойната летяща врата, купчината книги се залюля и въпреки усилията ми излетя от ръцете ми. Трябваше да коленича в тъмния коридор, за да събера пипнешком имуществото си.

Навън хладният въздух лъхна разгорещеното ми лице и аз почувствах смущение, че се прибирам толкова рано; вълнението ми се увеличи още повече, когато едва не се препънах в кофа със сапунена вода в тъмното преддверие на Ротсей. Къщата ми се стори някак чужда, с още по-спарен въздух.

Качих се в стаята си, измих по навик ръце, седнах пред масата и загледах опушените тапети. Какво ще правя? Още преди да си отговаря на този въпрос, вратата се отвори и мис Ейли влезе с вехта престилка и подпетени пантофи, с метла и лопатка за смет в ръка. Тя трепна леко от неочакваното ми присъствие.

— Какво има, Роб? Да не сте болен?

Поклатих отрицателно глава; тя ме наблюдаваше загрижено и мило.

— А защо не сте в университета тогава?

Поколебах се за миг, после изплюх направо истината.

— Напуснах, мис Ейли.

Тя не настоя за повече обяснения, само ме погледна безмълвно, продължително, с прекрасно, почти нежно изражение. После духна кичура, надвиснал над избледнелите сини очи, и каза:

— Не се тревожете, Роб. Ще си намерите друго място.

Тя замълча; после, за да ме отвлече сякаш от собственото ми нещастие, добави:

— Една беда не идва никога сама. Тази сутрин ни напусна мис Лоу. Съвсем неочаквано. Такова прекрасно девойче! Отива да учи за изпитите у дома си.

Посрещнах с мълчание тази вест, но унилото ми лице се изчерви виновно под чистосърдечния поглед на мис Ейли.

— Хайде, хайде — заяви тя. — Така не бива.

Тя напусна стаята без други обяснения, но след малко се върна с чаша мътеница и парче кейк. Как бе успяла да измъкне тия скъпоценности от кухнята под острия поглед на сестра си, не мога да си представя. Тя седна и с явно задоволство започна да наблюдава как ги изядох, защото не желаех да я оскърбя. За мис Ейли храната беше лек за повечето злини — едно напълно разбираемо убеждение в такъв дом.

— Така! — извика тя, когато свърших.

Една-единствена дума. Но какво изобилие от чувства вложи тя в нея! И какво насърчение ми вдъхна нейната доброта.

Бъдещето ми се стори сега не толкова мрачно. В смутената ми душа израсна бавно решение като слънце, което изплува из сиви мъгли. Ще продължа самостоятелно работата си и ще я завърша успешно как да е, къде да е, съвършено сам. Защо не? Други са работили при почти непреодолими мъчнотии. Стиснах пестник и го стоварих върху масата… Ще го сторя, ей богу. Ще намеря някъде работа още сега… незабавно… и ще продължа.

Придобил отново вяра в себе си, аз излязох и тръгнах уверено към Северната болница, която се намираше съвсем наблизо, на левия бряг на Елдън, недалеко от университетската кула. Най-доброто разрешение — при все че можеше да се сметне като „понижение“ — беше очевидно да потърся назначение като ординатор в някоя от големите градски болници, където щях да имам ограничени, но все пак сигурни възможности да продължа проучванията си. Избрах Северната не само защото беше удобна и много известна, но и защото познавах секретаря й, Джордж Кокс.

Предполага се, че влизането в една градска болница може да предизвика смут у всекиго, но аз минах с равнодушието на вътрешен човек през редица постлани с тухли коридори покрай заплашителната армия от облечени в бели блузи санитари, болногледачи и сестри. Влязох в канцеларията на секретаря и седнах до писалището на Кокс, наблюдавайки няколко мига как подписваше набързо цял куп листове за храна.