Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Обзет от непреодолим подтик, като че някой ме сграбчи и хвана изотзад, аз вдигнах глава, премигах и се вмъкнах бързо и несъзнателно в църквицата, изпълнена с лекия мирис на тамян, вощеници и влага. После, вършейки сякаш престъпление, мушнах бързо трите смачкани десетшилингови банкноти в запечатаната желязна кутия до вратата със сив надпис „Сен Венсан де Пол“ и се измъкнах, без дори да погледна към олтара.

„Така! — обърнах се без ни най-малко удовлетворение аз към светиите, които биха ме видели. — Стой сега без вечеря, прокълнати глупчо!“

На другия ден в два часа следобед пристигнах в Ливънфорд. Често си бях обещавал да направя едно сантиментално поклонничество до това градче на брега на Клайд, където бях израснал, където сивата фасада на академията, затревената градска градина с малка желязна естрада за оркестъра, огромното очертание на Касъл Рок, прозиращо между високите комини на корабостроителниците, и подаващия се далеко зад тях Бен Ломонд, бяха пропити със спомени от ония прекрасни години. Но все не бях намирал случай да си позволя това — времето бе разкъсало много от връзките, които ме свързваха с града. И сега, докато вървях по главната улица към кантората на Дънкан Маккелър и мислех за предстоящото, поискано от мен свиждане, аз съзирах повече прозаичната занемареност, отколкото романтиката в окръжаващата ме обстановка. Градът изглеждаше малък и нечист, жителите му угнетително прости, а внушителната някога адвокатска кантора, сгушена срещу жалко смалената община, се нуждаеше отчаяно от боядисване.

Самият Маккелър обаче беше малко променен, само носът му беше може би по-червен, но иначе той си беше все така гладко обръснат и ниско остриган, със суров, пронизващ поглед изпод русите вежди, сдържан, разумен и безпристрастен. Той не ме накара да чакам, а когато седнах до широкото му махагоново писалище, започна да глади мълчаливо дебелата си долна устна и да ме наблюдава иззад полираните кутии с книжа.

— Е, добре, Робърт — заговори най-после той сдържано, след като завърши разглеждането. — Какво има тоя път?

Въпросът беше твърде обикновен, но нотката на спокойно неодобрение в него ме накара да погледна отбранително домакина. Още от ония дни, когато, минавайки покрай мене, ми тикваше, без да продума, билети за концертите на пианола, чувствах, че този човек изпитва съчувствие и интерес към мене. Той вземаше моята страна, когато бях още момче, грижеше се като безукорен пазител и неофициален опекун за парите, оставени за образованието ми, съветваше ме и ме насърчаваше по време на студентството ми. Но сега клатеше мрачно и разочаровано глава.

— Казвайте, моето момче. От какво се нуждаете?

— От нищо — отговорих аз, — щом сте в такова настроение.

— Хайде, хайде, не ставайте глупав. Говорете.

Потискайки оскърбеното си самолюбие, аз се опитах да му обясня.

— Виждате колко е важно всичко това. А за да мога да продължа проучванията си, трябва да получа работа в болница. Далнейр не е кой знае какво място, разбира се, но там ще имам достатъчно свободно време за собствената си работа.

— Да не мислите, че държа назначенията в джоба си като камъчета?

— Не. Но вие сте ковчежник в здравната служба на графството. Имате влияние. Можете да ме настаните.

Маккелър започна да ме разглежда отново със свити вежди, после избухна, неспособен да сдържи раздразнението си:

— Я се погледнете, човече! Одрипавял, изпаднал. Палтото ви без копчета, яката ви скъсана, неподстриган, със спукани обуща. Трябва да ви кажа, сър, че опозорявате мен, себе си, и цялото лекарско съсловие. Та вие не приличате на лекар, дявол да го вземе! И то след всичко сторено за вас! Приличате на скитник.

Прехапах мълчаливо устни при тези унищожителни нападки.

— А най-лошото е — продължи той, като в яда си заговори окончателно на шотландски, — че всичко това става само по ваша вина, от упоритост и глупост. Като си помисля какво поприще имахте, как получавахте медали, почести, асистентство, какви надежди възлагаха хората на вас… а сега да стигнете дотук… Ех, човече, жалко, много жалко!

— Имате право. — Аз станах. — Сбогом. И благодаря.

— Седнете — изкрещя той.

Последва мълчание. Седнах. Той направи усилие да се овладее и забеляза сдържано:

— Не мога вече да нося сам цялата отговорност, Робърт. Повиках тук още една личност, която държи на вас и чийто здрав разум много ценя, за да обсъдим заедно въпроса.

Той натисна звънеца на бюрото и след миг вярната му прислужница мис Глени въведе почтително в стаята едно лице неизменно като съдбата и предопределено като орис, с историческата пелерина с черни мъниста, обувки с ластик отстрани и шапчица от черен креп с бяла ивичка в края.