Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Наредихте ли се вече, Шенън? — Докато аз се колебаех какво да отговоря, защото се срамувах да призная поражението си, той продължи: — Ако не сте, току-що научих, че в Далнейрската селска болница имало вакантна длъжност. Заведението е малко, за заразноболни, а тамошният лекар, доктор Хейнс, напуска някак неочаквано. Спомняте ли си Хейнс? Изглеждаше винаги полузаспал. Според него нямало много работа. Ще имате предостатъчно свободно време. Помислих, че мястото може да ви интересува… особено защото е по пътя за Ливънфорд… към вашия край.

Щом започнах да му благодаря, той прекъсна разговора и аз трябваше да закача слушалката, като си казвах колко добър приятел е спокойният и ненатрапчив Спенс. Ломекс не бе се обадил нито веднъж. Трябваше да получа на всяка цена това място, а тъй като Далнейр беше близо до Ливънфорд, почти неволно се сетих как да постъпя. Време беше да се простя с последните останки на гордостта си.

Върнах се в стаята си и съчиних с голяма мъка едно писмо до единствения човек, на когото знаех, че мога да разчитам. Заех една марка от мис Ейли и пуснах писмото в пощенската кутия в хола. После, щом почна да се мръква, увих микроскопа си в калъфа от зелено сукно и го занесох през парка в Хилър, заложната къща зад университета, която обслужваше специално останалите без средства студенти. Заложих моята вещ за осем лири и петнадесет шилинга. Микроскопът беше Лайц, струваше навярно двадесет гвинеи, но аз не умеех да се пазаря и взех без възражения парите.

Без да обръщам внимание на дългокосия млад чиновник с издаден зад ухото молив, засилващ общата му изостреност — който, след като сключи мъчната сделка и отрече последователно всички достойнства на микроскопа ми, беше готов да разговаря сега любезно за времето — аз поставих в един плик седемте лири, дължими на мис Бет за четириседмичния ми наем. Пет шилинга, стойността на билет отиване и връщане до Ливънфорд, прибрах в горния джоб на жилетката си. Оставаха ми още тридесет шилинга и тъй като споменът за едномесечните лишения, оскъдната храна, коричките хляб и парченца сирене нахлу като вълна в съзнанието ми, реших безразсъдно да похарча веднага тия пари за вечеря в близката гостилница Роб Рой, много известно заведение, покровителствано от факултета и предлагащо превъзходна местна кухня.

Когато излязох от Хилър и, облизвайки се вече, тръгнах по задния булевард — всъщност една павирана пътека, извиваща между смоковници към възвишението, където се издигаше университетът — съгледах внезапно някаква самотна женска фигура, леко приведена от тежестта на учебниците, с унесено и тъжно изражение, което ме прониза болезнено, щом познах, че тази девойка, слизаща бавно по същата пътека към трамвайната спирка, е мис Джин Лоу. Тя вървеше с наведена глава и впит в земята поглед и няколко секунди не ме забеляза, но когато стигна на двадесетина крачки от мене, предупредена сякаш от всичките си сетива за опасното присъствие на чуждо същество, вдигна замъглените си очи, които срещнаха моите.

Тя трепна, поспря се за миг, после продължи пътя си, а лицето й, наглед равнодушно и поизцапано от работата през деня, още по-дребно и уморено от всеки друг път, стана по-бяло от брашното на баща й. Искаше да отвърне поглед, но не успя и тъмните й очи останаха въпреки волята й приковани в мене, със смаяно, изплашено, почти виновно изражение. Бяхме вече толкова близо, че ароматът на уиндзорския сапун докосна ноздрите ми. Какво ставаше с мене? Внезапно вълнение сви сърцето ми при тая близост. А тя вирна глава, отмина ме студено и изчезна почти незабавно от моето зрително поле.

Не се обърнах да я погледна, но появата на тази унила и самотна фигура ме развълнува и разстрои до непоносимост. Защо не я заговорих? Толкова лесно би било, както имах пари, да направя любезен опит за помирение, като я поканя да вечеряме заедно. Отчаян и ядосан от глупостта си, най-после се обърнах. Но тя си бе отишла, изчезнала в полумрака, който се спускаше бързо под разлистващите се смоковници. Тогава изругах.

После… не мога да обясня следващата си постъпка, за която съжалих още щом я извърших, нито ще се опитам да защитя нещо явно незащитимо, но тъй като съм се обрекъл на истината, трябва да призная със срам станалото.

Както вървях нагоре из тесните стари улички зад университета, продължавайки да се укорявам, стигнах до църквата „Рождество Христово“, където в първите години на студентството си ходех всеки ден и където все още, въпреки неустановения ми живот и гибелните душевни противоречия, посещавах службата; тук именно, повлечен от неотменим вътрешен подтик, идвах от време на време в момент на умиление, да се покая в полумрака, да обещая, че ще стана по-добър, да излея сърцето си и да си изляза ободрен и утешен.