Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Кокс — казах аз, когато видях, че привърши, — бих искал да постъпя при вас.

Той ме погледна, усмихна се сърдечно и запали цигара. Беше здрав, набит, тридесет и две годишен мъж с плоско, грозно, добродушно лице, подстригани руси мустаци и груба, зачервена, мазна кожа с безброй разширени пори. Беше извънредно силен — цялото му същество излъчваше безгрижна жизненост — и разнообразните излишества, които си позволяваше, като се почне с непрестанно пушене и се свърши с това, което сам наричаше „търкаляне по керемидите“, не накърняваше ни най-малко здравето му. Увлечен в атлетиката, той бе представлявал като студент университета при всички известни състезания, а сега, като не искаше да скъса връзките си с едно заведение, заради което бе чупил почти всичките си кости, бе скочил ловко на тази административна длъжност в университетската болница.

Най-после отговори с мрачна шеговитост:

— Управителят още не е решил окончателно да се оттегли. Когато реши, ще ви съобщя.

— Не се шегувам — отвърнах бързо аз. — Искам наистина да постъпя като ординатор при вас.

Той беше толкова изненадан, че мъчно можа да се отърве от усмивката си.

— А какво става с асистентството?

— Свърши се внезапно… тази сутрин.

Кокс се размърда на стола си и загаси грижливо угарката на пода.

— Жалко, Шенън. Нямаме нито едно свободно място. Току-що направихме всички назначения за следващите шест месеца, а ординаторите до един изглеждат отчайващо здрави.

Последва мълчание, изпълнено с тракането на пишеща машина отвъд стъклената преграда. Виждах, че този добър човек се чувства неудобно, почти стеснително, задето лекар с моите знания е принуден да търси набързо едно неподходящо назначение. А знаех, че отговорът му е напълно искрен.

— Добре, Кокс. Ще опитам тогава в Александринската.

— Да, вижте там — настоя той. — Да им позвъня ли?

— Благодаря — казах аз. — Ще отида лично.

Отидох в болницата Александра. В голямата Източна, в крал Джордж, безплатната кралска; с една дума, направих с растящо огорчение изтощителна и безполезна обиколка на всички болници в града. Никога не бе ми минало през ум, че може и да не успея в търсенето на работа. Забравил бях, че през време на войната, за да се задоволят извънредните нужди, медицинският курс бе така съкратен и ускорен, че стотици младежи и девойки бяха изкалъпени и изхвърлени набързо с диплома в ръка от аудиториите на пазара. Като последица от това лекарското съсловие беше претрупано и аз бях само един от множеството.

Това обстоятелство ми се натрапи още по-остро през следващите няколко дни, когато се наредих между безработните пред уинтънската служба за настаняване на лекари. В болниците нямаше никакви свободни места. Можех да откупя за три хиляди лири право на свободна практика. Можех също, ако желая, да получа двуседмично заместничество в отдалечения остров Скайл, но докато размишлявах доколко си струва труда да приема това временно разрешение, случаят бе грабнат под носа ми от бледия младеж с очила, застанал зад мен. В края на седмицата бях принуден за мой срам да потърся по-възрастната мис Дийри в малката й канцеларийка под стълбите.

— Много се извинявам, мис Бет. Не мога да ви платя тази седмица. Нямам ни стотинка в джоба.

Тя се отдръпна в сянката като дебнеща змия, погледна ме със страдалчески укор и каза с благочестиво благородство:

— Така и предполагах, докторе… Защото имам известен опит… за жалост. Нашите правила в такива случаи са, разбира се, строги. Но вие сте отдавнашен клиент на пансиона и можете да останете.

Когато излизах от светилището, почувствах с благодарност, че мис Бет бе проявила голяма толерантност към мене. Но уви! Не беше в нрава й да проявява тази добродетел за дълго и тъй като дните ми минаваха в безуспешно търсене, тя все по-често замълчаваше на трапезата, въздишаше мъченически и ме поглеждаше от време на време с примирение на светица, около която натрупвам дърва на кладата, или насочваше умишлено разговора към тревожните въпроси за цената на електричеството и поскъпването на месото. Забелязах също, че порциите ми започнаха постепенно и с математическа точност да намаляват. Най-после, за да не се чувствам като просяк, аз започнах да не се вестявам на вечеря, като разчитах да притъпя глада си с хляба и сиренето, които мис Ейли смогваше да внесе скришом в стаята ми.

В края на месеца, колкото и да отбягвах мис Бет, почувствах, че развръзката не е далеко и че скоро ще се озова на улицата, вън от Ротсей, без никакъв подслон. Тъкмо по това време, един съботен ден, мис Ейли ме извика от стаята ми, защото ме търсили по телефона. Обаждаше се Спенс.