Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Прабаба Леки беше единствената ми останала в Ливънфорд роднина; всички други се бяха пръснали по света. Откакто синът й бе починал от апоплексия наскоро след като бе напуснал градската здравна служба, тя живееше в неговия дом на Ломонд вю, вече осемдесет и четири годишна, но телесно здрава и напълно владееща всичките си умствени способности, непобедима и неразрушима, последен стълб от сградата на едно рухващо семейство.

След изискан поклон към Маккелър, който се понадигна от мястото си, старицата седна изправено, после ме изгледа внимателно, без да покаже с израза на своето продълговато, сурово, жълтеникаво, дълбоко набръчкано лице, че ме е познала. Ръката в ръкавица с един пръст продължаваше да стиска чантата. Косите, вчесани на път, изглеждаха по-редки, но не бяха посивели; не бяха посивели и космите върху кафявата брадавица над горната устна. И зъбите й тракаха точно както някога.

— И така, мадам — каза Маккелър, откривайки официално съвещанието, — всички сме тук.

Старицата се поклони отново и сякаш се намираше в черква, очаквайки да се възхити от особено строга проповед, извади от чантата си и сложи бавно в уста една ментова пастилка.

— Положението е накратко следното — продължи адвокатът. — Нашият Робърт, въпреки всички благоприятни обстоятелства и най-добри изгледи за бъдещето му, седи пред нас без спукана пара в джоба си.

При това обвинение, което беше съвсем вярно, защото извън билета си за връщане в Уинтън аз нямах наистина никакви налични пари, прабаба ми отново кимна вдървено, за да изтъкне, че разбира плачевното ми положение.

— Той би трябвало — разсъждаваше Маккелър, пламвайки отново, — би трябвало да е вече на свободна практика. Има хора, които биха му помогнали в това, стига да продума. Той има мозък в главата. Представителен е. Знае как да се държи, когато иска. Много лесно може да печели в Ливънфорд по хиляда лири на година чисти пари. Може да се нареди, да се ожени за някоя прилична девойка, да стане солиден и почитан член на обществото, какъвто приятелите му винаги са искали да го видят. Вместо да стори това, какво прави той? Хукнал е да гони вятъра, а вятър пари не носи. Ето го сега, дошъл да ме моли за назначение в някаква залутана болничка за заразноболни, вехта селска болничка, дето ще пропадне, с не повече от сто и двадесет лири на година!

— Забравяте нещо — казах аз. — В тази болница ще имам възможност да работя това, което искам да работя, което ще ме измъкне от неизвестността, и според вашите собствени материалистични преценки, ще ми донесе много по-голямо признание от това, което бих могъл да спечеля като лекар на свободна практика в Ливънфорд.

— Уф! — Маккелър отхвърли довода ми, като сви гневно рамене. — Всичко това е празна работа. Там е нещастието ви — че сте съвършено непрактичен.

— Не съм съвсем уверена, че е така! — заговори за пръв път старицата, като погледна загадъчно адвоката. — Робърт е още млад. Той се стреми към големи дела. Ако го направим обикновен лекар на свободна практика, никога няма да ни прости.

Едва можех да повярвам. Явно залагал на мощната й поддръжка, Маккелър я погледна разочаровано.

— Трябва да помним, че Робърт се намираше под твърде различни влияния, когато беше момче. Нека да му дадем време да се отърси от тях. Мисля, че не ще бъде лошо да му се даде такава възможност. Ако се отърси, добре. Ако не… — Тя замълча. Аз разбрах какво ще последва. — Ще трябва да приеме условията ни.

Адвокатът гледаше сега някак особено баба, като я стрелваше с многозначителни погледи, а в същото време свиваше устни и си играеше с тежката линия на бюрото.

Аз се възползвах от замълчаването.

— Помогнете ми да заема длъжността в Далнейр. Ако не успея в това, с което съм се заел и дойда отново за помощ при вас, давам ви думата си, че ще постъпя както желаете.

— Хм! — Маккелър изсумтя и се запъна, като продължаваше да поглежда изпод вежди старицата със смесено изражение, в което все пак преобладаваше неволна почит.

— Това предложение ми се струва разумно — забеляза кротко тя, като го погледна с едва уловима многозначителна усмивка.

— Хм! — повтори Маккелър. — Предполагам… предполагам… Добре… — и най-после реши. — Така да бъде. Имайте предвид, Робърт, че не мога да ви обещая това място, но ще направя всичко възможно. Познавам доста добре Мастърс, председателя на комитета. Но ако получа назначението, очаквам и вие да изпълните безусловно обещанието си.