Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Тя повдигна воала си, за да целуне леко по бузата своя съпруг, забелязвайки с едва уловим укор:

— Ще закъснеем за вечерята, мили. Защо не си се приготвил?

— А знаете ли, мисис Спенс — каза Ломекс, като вдигна изискано едната си вежда, — че влезете ли веднъж в тази зала на ужасите, може и никога да не излезете от нея?

Тя наклони глава на една страна и ме докосна със светлия си предизвикателен поглед.

— Чувствам се в пълна безопасност, щом мистър Шенън е тук.

При тия думи, неизвестно защо, Ломекс и мисис Спенс се усмихнаха. Спенс, чиито тъмни очи бяха втренчени с почти кучешка преданост в лицето на жена му, бе облякъл вече палтото си и тя мушна под лакътя му своята облечена в ръкавица ръка.

— Ние с Нейл отиваме във вашата посока, мистър Ломекс — заговори подкупващо тя. — Желаете ли да ви отведем?

Настъпи кратко мълчание.

— Благодаря — каза най-после той. — Много сте любезни.

Излязох заедно с тях; разделихме се пред леката открита кола на Мюриел, оставена до входа на сградата. Те заминаха с колата към града, а аз тръгнах към Фенър Хил с намерение да взема от жилището си образците от Дрийм и да се върна незабавно с тях в лабораторията.

Вдясно от пътя ми изкуственото езеро в Елдън парк беше здраво замръзнало и препълнено с пързалящи се кънкьори. В тихия въздух се носеше острото весело звънтене на стоманените кънки по леда. Възбуден от бенедиктина и радостната мисъл за заминаването на Ъшер, почувствах, че ми се пее. Главата ми беше приятно замаяна, светът изглеждаше наистина прекрасен.

Когато наближих познатия пансион вратата на Ротсей се отвори, за да даде път на Харолд Мъс и мис Лоу, и двамата с кънки, увиснали на метнати върху китките им връзки. При тази гледка питието опроверга своя манастирски произход и се прояви по-силно, отколкото бих предположил. Не мога да си обясня защо появата на мис Лоу в такава компания, със спретнатия бял пуловер и вълнена шапчица с червен пискюл, тръгнала не да помага и спасява, а да укрепи здравето си с полезна гимнастика, ме накара да се разсмея безгласно.

— Какво има, мистър Шенън? — спря се тя, щом ме видя. — Да не сте болен?

— Ни най-малко — отвърнах аз, като престанах да се държа за парапета. — И душевно, и телесно съм в отлично състояние… готов за подвиг, който може да разтърси света. Ясно ли се изразих?

Мъс сдържа смеха си; той бе отгатнал състоянието ми, но скромното лице на мис Лоу изразяваше само съчувствие и дълбока загриженост.

— Не искате ли да дойдете с нас на езерото? Ветрецът може да ви помогне.

— Не — отвърнах аз. — Няма да дойда на езерото — и добавих съвсем на място: — Нямам кънки.

— Аз мога да ви заема кънки — предложи лукаво Мъс, — но ледът е хлъзгав.

— Млъкнете, Мъс — казах строго аз. — Не виждате ли как се съсипвам от работа за вас… и за цялото човечество?

— И наистина се съсипвате, мистър Шенън. — Развълнуваната мис Джин бе взела съвсем буквално думите ми. — Нали помните, че ми обещахте да дойдете в Блерхил. Аз си отивам довечера. Дайте си един ден почивка и елате утре.

Докато гледах нежните кестеняви очи, почувствах, че изобретателността внезапно ме напуска. Не можах да намеря никакво извинение, затова промълвих неуверено след миг:

— Добре, ще дойда.

Влакът за Блерхил в един и тридесет се движеше непоносимо бавно, старите му купета бяха толкова мръсни, че при всяко подрусване от плесенясалата тапицировка на седалките излиташе облак прах. Той се влачеше из задимената индустриална Лоуландс 2 2 Лоуландс — Южна Шотландия. — Бел.пр. , покрай изригващи пушек фабрични комини, из местности, където нямаше ни стръкче трева, като спираше на всяка гаричка, а аз се укорявах, че изпълнявам обещание, което изобщо не бях мислил да давам и се мъчех да се утеша с мисълта, че след един ден почивка ще се върна ободрен към изследванията си.

Най-после след едночасово пътуване ние се измъкнахме от най-грозната част на „Черната област“ и нахълтахме в Блерхил. За да не се случи на нещастния пътник да го отмине, името беше написано с бели камъчета между две внушителни борики на перона на гарата. А там, понадигайки се на пръсти и оглеждайки нетърпеливо със светнали очи извитата снага на спрелия влак, стоеше мис Джин Лоу.

Когато отворих вратата на вагона и тръгнах към нея, забелязах, че в чест на моето посещение или може би само в чест на седмичната си почивка, тя бе сложила под широкото палто плетения бял пуловер, а върху кестенявите къдри, по-очебийни от всеки друг път, малкото вълнено шапче с пискюл, наричано в Шотландия „кул“. Щом ме забеляза между излизащите пътници, тя се усмихна приветливо. Ръкувахме се.