Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Интересът ми се засили още повече от обстоятелството, че едно от главните местни средища на епидемията бяха околностите на Дрийм. И когато влязох в три часа следобед в селцето с ниски сиви къщи, пръснати покрай брега на една ленива рекичка, винаги тихо, а сега, поради неотдавнашната епидемия, още по-тихо и безлюдно, любопитството надделя над умората и ме накара да ускоря ход. Без да се спра в единствената селска кръчмица за обичайното похапване с хляб и сирене, отидох направо у Алекс Дюти.

Той беше в къщурката си, седнал с лула в уста в приятната кухня, където момченцето му Саймън играеше на килимчето пред краката му, а съпругата му Алис, спокойна и добра домакиня, точеше на масата.

Алекс беше нисък, спокоен тридесет и пет годишен мъж, в чисти тъмносиви панталони, дебели чорапи и фланелена риза на черти. Той ме поздрави с неуловимо кимване, по-точно с едно почти невидимо мръдване на лицето, в което имаше повече сърдечност, отколкото и в най-дългото приветствие. В същото време погледна с насмешка уморения ми и изпрашен вид.

— Да не сте пропуснал автобуса?

— Не, Алекс. Исках да се поразходя. — И като не можах да се овладея, продължих веднага: — Надявам се, че не съм закъснял. Уредихте ли всичко?

Той сякаш не ме чу; после се усмихна сдържано и извади лулата от устата си.

— Що за чудак сте да избирате събота следобед? Повечето хора предпочитат в тоя ден да си починат, особено след това, което преживяхме. — Той помълча достатъчно, за да засили безпокойството ми. — Но успях все пак да ви намеря мнозина. Ей сега ще отидем в клуба.

Докато му изказвах с възклицание благодарността си, той стана, отиде до решетката пред камината и почна да връзва обущата си.

— Ще пиете ли чашка чай, докторе? — запита мисис Дюти. — В такова време тялото се нуждае от нещо топло.

— Не, благодаря, Алис. По-добре да се заема веднага с работата си.

— Ще вечеряте и нощувате у нас — обади се Алекс с тона на човек, който не възнамерява да приеме отказ. — Сайм иска да ви покаже новата въдица, която му направих.

Той взе фуражката си и излязохме. Петгодишният Сайм, сдържана и мълчалива душица като баща си, ни изпрати до вратата.

— Много неприятности ви създавам, Алекс — казах аз, като тръгнахме по шосето. — Не бих ви помолил да направите всичко това, ако не мислех, че е важно.

— Вярно е — съгласи се смръщено той. — Малко ни главоболите, Роб. Но нали ви обичаме, не ни тежи.

Моята дружба с Алекс Дюти и изобщо с Дрийм бе започнала отпреди шест години, още преди войната, когато като самотен студент в университета изоставях книгите си, за да задоволявам рибарската си страст в това устие с приливи и отливи, където сребърната морска пъстърва правеше всяка пролет необикновени набези. Една вечер Алекс ми бе помогнал да изтегля грамадна риба; при тази трескава среща и при последвалото мило тържество бе посято семето на трайното ни приятелство. При все че беше само обикновен работник — главен скотовъд на земеделското сдружение в Дрийм — Алекс Дюти беше много уважавана личност и години наред бе избиран за кмет на малката община. Държането му беше понякога сурово, а езикът, когато решаваше да си послужи с него, често пъти груб, но не зная да бе извършил някога дребнаво или недостойно дело. Тъй като селото беше много отдалечено и нямаше постоянен лекар, аз се обърнах към него със сегашното си не много уместно искане, което можеше да хрумне само на един възторжен и наивен младеж и беше наистина малко безсмислено.

Клубът беше малка тухлена сграда, построена неотдавна от земеделското сдружение, с няколко зали и читалня. Алекс ме поведе по главния коридор към една от залите, където бяха събрани тридесетина души, които четяха и разговаряха, но личеше, че ни чакат. При влизането ни настъпи тишина.

— И така — провикна се Алекс, — това е доктор Шенън. Повечето от вас го познават като добър риболовец. Но освен това той е и нещо като професор в университета и иска да проучи проклетия „грип“, който налетя насам. Затова е дошъл да поиска услуга и от вас.

Тези думи бяха на място и мнозина се усмихнаха, при все че повечето изглеждаха още бледи и болнави. След като им благодарих за идването, аз обясних какво ми е необходимо и обещах да не ги бавя. После отворих еднодневката, извадих цяла серия номерирани епруветки и се залових за системна работа.

Всички бяха, разбира се, селяни, повечето земеделци и всички бяха прекарали неотдавнашната епидемия. Някои познавах лично: едрия Сем Лауден, който често поставяше мухи на въдицата ми, проницателния Хари Венс и други, които бях срещал привечер до колене във вода да хвърлят дългите си жилави въдици. Вземането на кръв беше много лесно, а другарското им и добродушно търпение ме улесняваше още повече. Но въпреки това аз се забавих повече, отколкото предполагах, защото пръстите ми леко потреперваха, щом помислех какво значение може да има това за мене.