Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— Звучи много благородно — казах бавно аз. — Романтично и самопожертвувателно… на книга. Но ако отидете… питам се дали наистина знаете какво ви чака.

— Трябва да отида. — Тя се усмихна спокойно. — Сестра ми от пет години е там възпитателка.

Трябваше да замълча. Тя се поспря на вратата, после се измъкна усмихнато от стаята. Аз поседях известно време без да мръдна, загледан глупаво неизвестно къде, заслушан несъзнателно и почти недоволно в тихите й движения пред съседната врата, после вдигнах рамене, свих устни и се замислих за собственото си положение.

Да се подчиня ли на указанията на професор Ъшер, или да тръгна по собствения си път — още неясен и пълен с опасност — на борба с авторитетите и съдбата?

Следващият ден, събота, беше мой почивен ден и аз излязох от пансиона още в шест часа сутринта, за да отида в село Дрийм, на двадесет и шест мили от градчето. Уинтънските улици бяха още тъмни, влажни от нощната роса и, като изключим стъпките на някой подранил работник, съвсем безлюдни и тихи. Когато слънцето се показа из мъглата, аз бях отминал вече предградията, оставил бях с облекчение зад себе си последните къщурки, пръснати сред зеленчукови градини, и вървях из полето, където широкото разлято устие на Клайд се спускаше пред мен към морето — позната лъчезарна гледка, която винаги ме изпълваше с радост и бодрост.

Към пладне изядох ябълката, която мис Ейли бе пуснала предната вечер в джоба ми, без да се страхува от недоволството на сестра си. После минах реката по ферибота при Ерскин, на пет мили зад Ливънфорд, и навлязох из прекрасните стопанства по бреговете на Фърт, прочути с богатото си скотовъдство, където овци и крави пасат из вълнисти ливади, оградени със сиви каменни стени.

Докато наближавах селото, мисълта ми беше погълната изцяло от целта на това пътуване, колкото и наивна да беше тя. От една година вече, откакто след демобилизацията през 1918 година университетската управа ме удостои с приемане в Елдънския факултет, мистър Ъшер ме използваше за най-обикновени проучвания на някои опсонини, въпрос интересен за него, но маловажен за мене — защото цялото учение за опсонините беше вече отречено от по-видните учени.

Възможно е да се влияех от дълбокото си уважение към по-раншния шеф на Института, професор Чалис, който ме бе учил и вдъхновявал в университета: прекрасен седемдесетгодишен старец, оттеглил се вече в сянката на частния живот. Както и да е, не обичах заместника му и нямах вяра в него. Студен, понякога подкупващо любезен, подтикван от богата и честолюбива жена, Хюго Ъшер изглеждаше лишен от вдъхновение и творчески дар, неспособен да жертва всичко за науката, един опортюнист, който се бе издигнал с дарбата си да прави статистически изчисления и главно чрез оказване на натиск, навременна реклама и забележителна способност да използва чуждите мозъци. Приемайки в Института обещаващи младежи, той си бе създал слава на човек с лични изследвания — така например по-раншната ми монография за функцията на лигавицата, едно може би незначително, но с голям труд постигнато проучване, бе издадена като съвместна работа на професор Хюго Ъшер и доктор Робърт Шенън.

При това робуване аз търсех с трогателно усърдие някоя действително важна тема за изследвания, широка и оригинална, с такова безспорно значение, което ще окаже влияние или дори ще промени напълно развитието на общата медицина.

Тежка задача, разбира се. Но аз бях млад, едва двадесет и четири годишен, страстно увлечен в работата си, изгарящ от мъчителното честолюбие на мълчаливия си и саможив нрав, копнеещ в своята бедност и неизвестност да смая света.

Търсех я напразно от месеци насам, докато тя ми се представи изневиделица и ненадейно. Няколко земеделски области из страната бяха засегнати през есента от странна епидемия, която нарекоха инфлуенца, вероятно поради липса на по-подходящо название. Смъртността при тази зараза беше висока, а разпространението й много голямо — във всекидневния печат се появяваха от време на време сензационни заглавия, а в медицинските списания проследих доста доклади от Америка, Холандия, Белгия и други чужди страни, които съобщаваха за избухването на подобни епидемии и там. Признаците — силни тръпки, треска, упорито главоболие и болки по тялото — се проявяваха много остро и довеждаха до смъртоносна пневмония или, в случаите на оздравяване, до продължителна слабост. Докато ги изучавах, у мене се появи подозрението, че това не е инфлуенца, а ново, съвсем различно заболяване; с течение на времето това подозрение се засили и дълбоко ме развълнува.