Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Аз не отговорих и той се намръщи още повече. Поизкашля се. Предположих, че ще чуя лекция за благородството на научните изследвания по патология, особено във връзка с любимия му предмет — теорията за опсонините, защитните антитела в кръвта. Но той само повъртя в ръце широкополата си черна мека шапка, преди да я сложи на темето си.

— Довиждане, Шенън.

И излезе, след един научен в чужбина официален поклон.

Аз стоях дълго време съвсем неподвижен.

— Смятам вече да затворя, сър.

Сух и мъртвешки блед както винаги, лаборантът Смит ме поглеждаше с крайчеца на окото си; същият Хърбърт Смит, който при първото ми влизане в зоологическата лаборатория преди шест години обезсърчи с песимизма си моето младежко въодушевление. Сега беше старши лаборант в Института по патология, но това повишение не го бе променило и той проявяваше към мен мрачно недоверие, което малкото ми успехи, включително получаването на диплома с отличие и златния медал Листър, не само не разсеяха, а още повече засилиха.

Без да проговоря, покрих микроскопа, прибрах предметните стъкла, взех шапката си и излязох. Горчиво замислен изминах тъмния мокър булевард по Фенър Хил, пресякох многолюдната Пардайк роуд — където трамваи тракаха и подскачаха по замърсената настилка под искрите, припламващи от допира на лирата с жиците — и свих в занемарения квартал Киркхед. Терасовидно разположени старинни къщи, които пазеха отчаяно своето достойнство срещу нашествието на кръчми, сладкарници за сладолед и жилища за работниците от близките корабостроителници, издигаха тук високите си мрачни фасади с изкъртени гипсови корнизи, разкривени колонади и полусъборени водосточни тръби, оплаквайки сякаш своята някогашна слава под вечно задименото небе.

Като стигнах номер 52, където на прозорчето над входната врата се четеше изисканото име Ротсей , а по-надолу, със ситни и вече изтъркани позлатени букви беше написано пансион , аз изкачих няколкото стъпала и влязох.

Стаята ми, в най-горния етаж на пансиона, беше малка, почти таванска, бедно мебелирана, с желязно походно легло, бял дървен умивалник и извезан с разноцветни вълни текст от Библията в черна рамка. Но тя имаше предимството да е до малък цветарник със зелени стени, запазил и досега стойките и пейките си — останка от цветущите дни на сградата. При все че беше студен през зимата и задушен през лятото, той ми служеше доста добре за кабинет.

За това удобство и за две яденета на ден аз плащах на сестрите Дийри, собственички на пансиона, скромната сума от тридесет и четири шилинга седмично, която — трябва веднага да призная — не бях в състояние да надвиша. Парите, оставени от дядо ми, „за да завърша колежа“, бяха изпълнили това задължение, а възнаграждението, което получавах като асистент и за извънредния труд при упражненията по бактериология със студентите от трета година, възлизаше на сто гвинеи годишно — далечен намек за златни монети, с който се прикриваше обстоятелството, че в Шотландия се пазят да не разглезват бъдещите гении. Поради това в събота, след като заплатях храната и квартирата си в пансиона, оставаха пет шилинга в джоба, от които трябваше да плащам обедите си в студентския клуб и да си купувам дрехи, обувки, книги, цигари — с една дума, бях обидно беден и носех извехтялата си униформа, която оскърбяваше чувството за приличие на професор Ъшер не защото желаех това, а защото тя беше единственият костюм, който притежавах.

Въпреки всичко тази бедност не ме смущаваше. През детството си в Ливънфорд свикнах с разни превратности на спартанския живот — с каша на буци, невероятно разводнено синкаво мляко, кърпени дрехи и обувки с дебели подметки, подковани с габъри, за да бъдат по-трайни. Освен това аз смятах сегашното си положение за съвсем временно, за прелюдия към блестящо бъдеще, а съзнанието ми изцяло беше погълнато от начинанието, което щеше да ме отведе към голям и незабавен успех, така че не се вълнуваше от дреболии.

Когато се прибрах в куличката си, откъдето виждах само една очернена тухлена стена, над която се издигаше коминът на градската станция за изгаряне на сметта, аз постоях известно време дълбоко замислен, разглеждайки листа, който Ъшер ми бе върнал.

— Ще закъснеете за чая.

Трепнах и се обърнах към натрапника, застанал неуверено пред прага. Беше, разбира се, мис Джин Лоу, моя непосредствена съседка по коридор. Тази девойка, една от петимата студенти медици, които живееха в Ротсей, посещаваше моите упражнения по бактериология и през цялата сегашна сесия ме удостояваше с добросъседско внимание.