Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

Най-после всичко се свърши — и последният пациент спусна ръкава си, ръкува се с мен и си отиде. Когато вдигнах глава от бележника си, видях Алекс, седнал на пейка недалеч от мене. Явно беше, че се опитва да проникне в характера ми — със странен, проницателен поглед примесен с вещо любопитство, което се постара да прикрие, когато погледите ни се срещнаха.

И двамата мълчахме. Разправил му бях вече какво съм намислил. И казах твърдо:

— Трябва да го направя, Алекс. Не мога иначе… Просто трябва да направя някакво откритие.

Ново мълчание; след това Дюти пристъпи бавно и сграбчи ръката ми.

— Вие сте разумен момък, Роб, и аз ви желая сполука, разбира се. Ако мога да ви бъда пак полезен, обадете се. — Безжизнена усмивка сви ъглите на очите му. — А сега да отидем на вечеря. Алис ни е приготвила чудесен пудинг с бъбречета и пържено месо.

Усмихнах се.

— Вървете, Алекс, аз ще дойда, щом привърша бележките си.

— Добре, моето момче. Но не се бавете.

След като той си отиде, аз поработих около половин час, като разпределях и подреждах образците, после излязох от клуба с раница на рамо и тръгнах по тясната уличка към къщичката на Дюти. Спускаше се ясна нощ и тъничка луна бе изгряла вече със звездния си спътник в мразовитото небе. Лекият въздух беше студен и тих и мисълта ми литна внезапно в радостен устрем към изгледите, които се разкриваха пред мене, към изпълненото с трудност и опасност откривателско пътешествие из непознати морета.

Пред вратата на Алекс се спрях. Светлинките на селото мигаха около мене, а зад тях се разливаше тъмното устие на реката, където тайнствено проблясваха звезди. Докато стоях така почти неподвижен, загледан в бавно извисяващата се луна, заслушан в последните земни шепоти, които заглъхваха в полярното безмълвие, почувствах душата си обгърната от плаща на вечната самота. И разбрах какво съм и какво навярно винаги ще бъда — един самотник, съвършено сам срещу целия свят.

Побиха ме тръпки, припомних си, че съм гладен, и уверен, че ще намеря храна, топлота, приятелство и тихия смях на малкия Сайм, влязох в дома на Алекс.

Следващия петък се случи очакваното събитие, на което възлагах по-нататъшния си план за действие.

През цялата седмица, изпълнявайки като автомат длъжността, към която бях прикован в университета, забелязах, че професор Ъшер е необичайно внимателен към нас; макар и рязък както обикновено, той се усмихваше с такава изкуствена любезност, че космите на врата ми настръхваха.

В петък следобед тази учтива проява на колегиалност стигна своя връх, когато професорът обиколи лабораторията, поизкашля се и ни изгледа доверително усмихнат.

— Господа, както без съмнение ви е известно, направена ми е честта да бъда поканен за председател на консултативния комитет в предстоящия конгрес на патолозите, а това отличие ме заставя да посетя различни университети заедно с моя уважаван колега професор Харингтън, за да можем да съставим подходящ и изчерпателен дневен ред.

След многозначително мълчание той продължи:

— Мисис Ъшер и аз заминаваме за Лондон тази вечер в шест часа. Ще отсъстваме осем седмици. Зная, разбира се, че в мое отсъствие работата в института ще продължи гладко и бързо, според най-добрите изследователски традиции. Имате ли въпроси?

Никой не се обади. Той кимна, за да установи сякаш обстоятелството, че помежду ни владее пълно съгласие; след това погледна часовника си, поклони се всекиму поотделно и напусна института. Смит излезе заедно с него, за да се погрижи за багажа.

Едва можах да сдържа вълнението си, когато вратата се затвори. Макар и да очаквах, че ще си поотдъхна от надзора на началника си, вестта за това двумесечно отсъствие беше толкова приятна, че наистина ме замая. Колко нещо щях да свърша през това време!

Ломекс бе вече станал и ме погледна косо, с уморена усмивка, докато палеше цигарата си.

— Почувствахте ли как искаше да ни внуши да работим без отдих, докато го няма? Толкова много го обичам, че с мъка се разделям с него.

Блед, с вълнисти руси коси, разочарован поглед и почти цинично изражение, четири години по-възрастен от мен, Адриан Ломекс беше от ония щастливи хора, които привличат неусетно със своя жар и красота. Той беше единствен син на богата вдовица от Лондон и бе получил образованието си в Уинчестър и Оксфорд, които оставят обикновено своя отпечатък на възпитаниците си. След като завършил, възнамерявал да следва в чужбина, но междувременно бе избухнала войната и сега, поради някакво далечно родство между професор Ъшер и семейството му, бе дошъл в Уинтън да „изкара“ дванадесетмесечния си стаж в проучвания. Той имаше слабост към екзотичното, презираше високомерно много неща и отхвърляше всичко, което не може да се обясни с терминологията на естествените науки. Нехайният му скептицизъм подсказваше дълбок запас от знания, а със своето леко вдигане на рамене, презрителна усмивка и метафизически изрази често се опитваше да погуби напълно вярата ми. Себелюбив и превзет, той прикриваше разглезеното си тщеславие, като съзнателно не проявяваше никаква снизходителност към Спенс и към мене. А беше все пак безкрайно привлекателен. Подготвяйки се за блестяща кариера, той презираше усърдието, работеше на пристъпи и недоволен от изгнанието си, се стараеше да пропилява безгрижно щедрата си издръжка, като купуваше всичко най-хубаво, за да си нареди удобно и разкошно жилище.