Арчибалд Кронин - Пътят на доктор Шенън

— О, мистър Шенън! — извика радостно тя. — Колко мило, че дойдохте. Почти се страхувах…

Тя млъкна, но аз довърших вместо нея мисълта й.

— Че ще ви излъжа.

— Как да кажа… — Тя се изчерви както винаги. — Зная, че сте зает. Но нали дойдохте, и то при такова чудесно време, много нещо ще мога да ви покажа, и при все че не аз би трябвало да кажа това, мисля, че ще прекарате добре.

Докато тя говореше, вървяхме по тясната главна улица. Градът не беше толкова занемарен, колкото очаквах; той се намираше в обширното имение на херцозите Блерхил и приличаше на старинно укрепено градче, с настилка от ръчно ломени камъни, криволичещи улички и стар пазарен площад. Изпълнена с гордост към родното си място, моята спътница ми обясни, че „сегашният херцог“ и Блерхилското историческо дружество са направили много за опазване на местните исторически ценности и ме увери сериозно и възторжено, че след запознаването ми с домашните й ще ме разведе навсякъде.

Когато стигнахме до върха на нанагорнището, тя се спря внезапно срещу една прихлупена малка сграда и каза с неспокойно стеснение, издадено от мигащите клепки:

— Това е нашата хлебарница, мистър Шенън. Ще трябва да влезете и да се запознаете с баща ми.

Последвах я през ниската врата в постлано с чакъл дворче, покрай лакирана каруца с вдигнат към небето процеп, после, през тясна врата, между струпани торби брашно слязох в полутъмно приземие с под от глина, осветено от тъмночервеното отражение на две пещи и изпълнено с приятна миризма. Когато очите ми свикнаха постепенно с полумрака, забелязах двама мъже по риза, всеки с по една дълга дървена лопата в ръка, да работят усърдно пред отворените пещи, откъдето вадеха на дълги дървени табли изпечения хляб, докато пламъкът хвърляше червеникав отблясък върху белите им престилки.

Няколко минути наблюдавахме мълчаливо работата, изискваща, както изглеждаше, сила, сръчност и бързина. После, когато бутнаха в пещите нова партида хлябове и железните врати се затвориха, по-близкостоящият от двамата се обърна веднага и тръгна към нас, изтривайки с престилката ръката си, с още полепено по ноктите засъхнало тесто.

Дейниел Лоу беше към петдесет и пет годишен, среден на ръст, блед поради занаята си, но със здрав вид, широкоплещест и як. Въпреки очилата с бели рамки и късата черна брада, която закриваше донякъде чертите му, човек виждаше едно откровено, сериозно лице с открито чело, оросено сега с капчици пот. Явно беше, че той не се усмихва лесно, но все пак, когато топлите му пръсти стиснаха моите, устните му се разтвориха леко за поздрав, показвайки едри зъби, поразвалени малко от брашното, което беше навред.

— Радвам се да се запозная с вас, сър. Моята дъщеря ми разказа за добротата ви към нея в университета. Всеки приятел на дъщеря ми е добре дошъл у нас.

Дълбокият му глас прозвуча патриархално, особено когато произнесе думата „университет“, а щом спомена за Джин Лоу, очите му блеснаха с любов зад очилата.

— Много съжалявам, че сме толкова заети сега. В събота следобед работим само двамата със сина ми. Люк! — извика той през рамо. — Ела малко насам!

Седемнадесетгодишният младеж, който пристъпи усмихнат, подръпвайки сакото си, приличаше твърде много на сестра си по цвета на лицето и очите. Имаше топло, весело, човечно изражение, което ме завладя веднага. Не можеше да постои повече, защото трябваше да впрегне коня и да тръгне с каруцата из областта. Всъщност забелязах, че и Лоу бърза, въпреки учтивото си държане, затова, поглеждайки отстрани колежката си, предложих да не му отнемаме повече време.

Лоу кимна в знак на съгласие.

— Клиентите ни трябва да си получат хляба, сър. А утре е неделя. Но ще се видим по-късно вкъщи. Към пет часа. До това време за вас ще се грижи дъщеря ми.

Докато продължавахме пътя си из покрайнините на града, покрай по-нисички къщи в малки градини, спътницата ми продължаваше да ме поглежда от време на време крадешком, полунеспокойна, полунетърпелива, сякаш се опитваше да отгатне мнението ми за близките й. Най-после, след един завой на спокойната широка улица, засенчен от голите надвиснали клони на няколко диви кестена, стигнахме до малка каменна вила, спретната и скромна, с плет от подстриган сибирски дрян и безукорно чисти дантелени завеси на прозорците. Неможеща повече да се въздържа, сложила ръка върху дръжката на желязната врата с месингова фирмичка „Силоам“, мис Лоу се обади:

— И баща ми, и Люк ви харесаха. Разбрах веднага. Сега ще видите майка ми.