Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Жалко, че ги продавате. Искам да кажа... за вас – сподели сестра Селия. Очевидно тя беше купувачът, помисли си Лари; другата само я придружаваше.

Лари изчака за момент, а после отвърна:

– Налага се да се преместя. В друг град. Те ще се счупят, нали разбирате.

– Сигурна съм, че ще бъдат много подходящи за моя клас, за по-големите момичета.

– По-големите момичета – повтори Лари. Тогава ококори очи и ги впери в сестра Селия, в гладкото ѝ лице и светлите калугерски очи. – Умно – добави той.

– Изключително умно. – Гласът му бе добил остро и отривисто звучене. Краката му се запотиха, а вълнените панталони боцкаха кожата му. Триеше ръце в коленете си. Сведе поглед, после го вдигна отново към сестра Селия. Другата монахиня, изглежда, висеше безучастна, не на място.

После Лари подхвана.

– Съвременното начално образование, по неизвестни, поне за мен, причини, смята за приемливо да запознае душите на осемгодишните с Бетовен. Веднъж някой беше попитал: "Композиторите човешки същества ли са?". Хм, не знам, но със сигурност знам, че звуците, които се носеха от грамофона на учителката ми в трети клас, за мен не бяха човешки звуци, те нямаха нищо общо с реалния живот и реалното живеене, с морето или с очертанията на бейзболното игрище. И учителката, потънала в себе си, ефирно тромава и величествена, нейните очила без рамки, бялата ѝ перука и Петата симфония не бяха реална част от живота, също както и всичко останало... Моцарт, Шопен, Хендел... Другите разбраха какво означават черните точици с опашки и без опашки, които се изкачваха и слизаха по разчертаните с тебешир стълбици на дъската. Аз обаче – от страх и погнуса – подобно костенурка отдръпнах съзнанието си в мрачната коруба. И днес, когато вадя концертните описи от обложките на плочите... все още цари мрак...

Той се засмя. Почувства се внезапно остарял и банален. Почака монахините да продумат, но те не продумаха.

– Хубавата музика ме завладява незабелязано. Не знам как. Но изведнъж ето я, а аз бях младеж в Сан Франциско и харчех колкото пари успявах да изкарам за симфонии, с които подхранвах гладната вътрешност на дървената "Виктрола" [2] Марка грамофони. – Бел. прев. с човешки ръст на хазяйката ми. Мисля, че онези дни бяха най-приятните от всички – бях много млад и от прозореца ми се виждаше мостът "Голдън Гейт". Почти всеки ден откривах нова симфония... избирах плочите съвсем случайно, тъй като между стъклените прегради на някак неприветливите музикални магазини ми беше твърде неспокойно и неловко, за да вникна в произведенията... Има моменти, установил съм, когато една пиеса, след предишни слушания, които са били безплодни и сухи... установил съм, че идва момент, когато пиесата най-накрая се разгръща напълно за съзнанието...

– Да, точно така – вметна сестра Селия.

– Слушаш небрежно, с половин ухо. И после, посредством ленивото сияние, което те изпълва, едва ли не върху сиянието, изкачвайки се по него, през него, застанало гъвкаво в центъра на уязвимия мозък... навлиза мелодията – извиваща се, пееща, танцуваща... Цялата пълна мощ на вариациите, контрамелодията, промъкват се невъзмутимо и съвършено невероятно в съзнанието. В мекотата това наподобява... жуженето на безброй малки неумолими пчели, които се вихрят в непрестанно разрастваща се красота и знаят... Едно внезапно движение на тялото, едно усилие да я последваш често я убива и след известно време го научаваш. Научаваш се да не убиваш музиката. Но аз май точно това правя в момента, нали?

Монахините не отговориха. Изправената леко се размърда.

– Нали? – повтори Лари.

– Колко искате? Колко струват? – попита сестра Селия.

Той погледна през прозореца. Вече изпитваше омерзение. Беше време за джаз и портокали, за полюшващи се задници. Беше чакал прекалено дълго. Навън видя жена, която простираше чаршаф.

– В обявата – рече той с тих и твърд тон – пише четирийсет долара.

Последва кратко мълчание. Жената бе простряла чаршафа. Някой се препъваше по стълбите на къщата със стаи под наем.

– Аз обаче – той погледна сестра Селия и се усмихна – ще ви взема трийсет и пет.

Те си заминаха с такси, след като Лари свали нещата долу и ги сложи на задната седалка между двете монахини. Чувстваха се неудобно да вземат такси, но казаха, че няма друг начин. Той се съгласи. Чувстваха се неудобно също и за трийсет и петте долара, но не казаха нищо...

Докато се качваше обратно по стълбите, Лари срещна хазяйката.