Чарлс Буковски - Тежко без музика

– Хубаво е това – каза тя.

– Кое?

– За училището, за момичетата.

– А, да – смотолеви той. – Доволен съм.

Качи се по стълбите и си влезе пак в стаята. Седна на края на леглото и си извади портфейла. Прокара пръсти по краищата на банкнотите. После ги извади и ги разстла на леглото. Банкнотите не бяха нито стари, нито нови; просто на средна възраст. Имаше три по десет и една петарка.

Изглеждаха твърде малко.

Чарлс Буковски (бивш редактор в списание "Арлекин"): "... В преработването на литературни текстове ние умишлено ли произвеждаме подсладена таблетка, която публиката да може да преглътне? Кой е поетът, който ще танцува пред компактната тълпа? Джазът не би трябвало да върви ръка за ръка с поезията. Джазът може да бъде жизнерадостен, вдъхновяващ. Може да бъде фолклорен и също така да бъде погълнат – понякога – от изкуството, но джазът не е същинско изкуство. Джазът е такт, джазът е повърхност, джазът извиква асоциации за сексуални ритми и за самия акт: джазът е негър от Африка, джазът е добър, джазът е лош; но за какъвто и да се представя, той е вятърничав, ограничен и слабоват – заимства хватки от класическата музика, но така и не му увира акълът. Поезията ли? Поезията е добра, лоша и голяма – повечето е лоша – и ако си легне с джаза, от това няма да се пръкне силно потомство.

И така, имате публика. Дали обаче тя е интелектуална публика или тайфа, излязла "да си гледа кефа"? И кой си гледа кефа в случая? Кой отшелник, кой персонаж от кулата от слонова кост ще си изпее репертоара, докато истинските нереиди потъват? Струва ми се, че поет, който би се поставил в подобно положение, трябва да е малко актьор и екстроверт, а също малко или повече жаден за незабавни бурни аплодисменти, за овациите на онези, които са на достатъчно близко разстояние от него, за да му предадат топлината на признанието, че поне е жив, независимо дали възприемат, или не възприемат идеите, които той навярно продължава да поддържа, след като е изгладил творбите си в съответствие с техния жанр.

Когато правя четения, аз не се водя по свирката на публиката – аз свиря по нотите на поезията. Ако поезията стане толкова популярна, че да пълни кабарета и концертни зали, значи има нещо сбъркано в тази поезия или в тази публика. Или публиката гледа на поета като на особняк, палячо, който се клатушка в джазов ритъм, момент, който ще остане в паметта като нещо екстравагантно между питиетата, или пък този поет нарочно се води по свирката на публиката, за да я очарова. Ние заслужаваме брадатия лешояд за това, че седим с крупието, и след две, пет или десет години, когато се усетим, че сме лапнали въдицата, сегашните най-големи фукльовци, убеден съм, тогава най-малко ще бъдат способни да изразят своя принос към проституирането и скопяването на музата".

няма как да се поправи извиването на задницата ти, скъпа, както няма как да се поправи човешката съдба... смъртта, смърт-в-бога е невероятна... видял съм зелените стени, броеницата и смъртта преди Коледа, заключена врата, безответна... добре поддържани поляни, и винаги слънце, слънце... защо?

Преминах през ад, далеч по-голям, отколкото човешкият ум може да оцени, а си мислех, че има и други като мен, мислех, че смехът е като дишането, но книгите казват не, книгите разказват за монотонни неща, твърде монотонни неща по монотонни начини – никой не стиска нож над проказата на писъка; нека не оставяме живота на безумците да го разсипват като блудкава каша, или на момичета, пиещи джин. Мисля, че днес ще разбия прозорец и ще слушам Е. Пауър Бигс. А ти какво ще правиш?

Изгоних курвите и измих пода в кухнята. Следващият проблем е наемът. След около 7 дни ставам на 39, а продължавам да живея като пройдоха. Все пак смятам поезията за нещо важно, стига човек да не я изтезава с амбиция, стига да не я пълни със звезди и фалш. Поезия, бои, пясък, курви... храна, огън, смърт, безсмислие.. въртенето на вентилатор... бутилката.

...а кого мислиш за най-великия писател на всички времена?

Не мисля за най-великия писател на всички времена. Мисля за шепа съвременни автори, после ги забравям. Това не е самонадеяност, а самозащита срещу натрапничеството.

Вярваш ли в Бог?

Не, ако Бог е съчинен, и само ако той ми позволи. Бог трябва да ни съчинява, без да знаем нищо за него, и ако има Бог, той вероятно прави това. Невъзможен въпрос.

Защо пишеш?