Чарлс Буковски - Тежко без музика

По призвание. Без него ще се разболея и ще умра. То е по същия начин част от човека, както черният дроб и червата, и е също толкова възхитително.

Болката ли създава писателя?

Болката не създава нищо, както нищетата не създава нищо. Писателя или го има, или го няма. В какво ще се превърне, е въпрос на късмет. Ако е роден с късмет (в житейския смисъл на думата), той става лош автор. Ако е роден без късмет, той става добър автор. В зависимост от притежавания талант.

Човек не разполага с достатъчно животи, за да овладее Изкуството, а на света няма достатъчно хора, за да го проумеят напълно. Боята е виновна, не съм виновен аз, пейзажът не струва. Умирам без болест, умирам от един студен живот, за който не мога да се боря. Гледам през прозореца в слънчевия, ужасяващ ден, от който ми се свива стомахът. Никой друг ли не се чувства така? Наистина ли съм луд?

Скъпо Извънземно,

в отговор на твоето писмо ще кажа, че откривам в него едно неизказано чувство, една любов към човека, откривам разум, наука и политика, както и стремеж към развитие на изкуството или поне надежда за тези неща. Наистина се възхищавам (в мигове на слабост) от това широко скроено и неподправено отношение и пожелавам (в мигове на слабост) и аз да притежавах такова. Но всъщност намирам нашия век за скучен, непристоен и скопен като вол под ножа на касапина. Човекът се плацика в своята помийна яма и не желае да излезе оттам. Но аз вероятно щях да съм изпълнен с недоволство и в други векове, може би дори повече, отколкото в настоящия. Но всичко може да се прости, ако човек вярва в Бог, а аз вярвам в моя вътрешен Бог: онзи, който вижда багрите на тухлата така, както и на розата, победим, но непреклонен.

Trappo! Smolzano sognado solenne.

Все пак искам да кажа, че твоят приятел, който прави очила (той направи и моите, ако помниш), който толкова се отвращава от разни неща, ме отвращава с тази своя нахаканост и плешива мъжественост, с мъртвостта на розовата си, изкъпана кожа, че не мога да го погледна в очите, в лицето или в която и да е част от неговата деликатна, но мъртва победоносна повърхност. Не бях на хиподрума (по изключение), весело хапвах маслини и си мислех за Руския балет на Монте Карло, когато тези типове със сламени шапки нахлуха в дома ми и започнаха да ме налагат с юмруци и палки и нямаше какво друго да направя, освен да се пазя от ударите, докато се приземих в лехата със зюмбюли и се опитах да наподобя танц на цветята, но някакъв тип ме освети с фенерче с размерите на сценичен прожектор, аз вкарах един десен, а той ми вкара един бокс, облечен в кожа, и се събудих в клетка с размерите на лилипутски гардероб, където нямаше достатъчно място човек да чете Рембо или да изпробва на главата си цилиндър... О, Мексико!

Номерът е да се задържиш 50 или 60, или 70, или 80, или 90 години, с отворени очи, докато мухи полепват по лентата под тавана, велики картини изчезват в ръцете на крадци, а верни съпруги изчезват с неверни любовници, за да умрат всички на сутринта, непрегърнати, студени, нецелунати.

Един ден, на ъгъла на "Хагърти" и 8 улица, Бог се свлече от небето като счупено хвърчило, падаше, падаше, със скъсана връв... стегната около врата му, и с копие, забито в сърцето.

Изтичах към площадката, на която той лежеше като кит, пронизан от харпун, по челото му се стичаха златни вадички и той ми смигна, смигна ми със своето величествено око и продума: "Всичко се оказа едно голямо губи-време, нали, старче?".