Чарлс Буковски - Тежко без музика

знам само, че вярвам в звука на музиката и в конския бяг. всичко друго е врява.

най-голямото постижение на един човек вероятно е способността му да умре и способността му да не отдава на това прекалена важност, поезията и четката помагат в това отношение, както и високите летви на мисълта над черепите на реализма, накрая да отбележим, че истината невинаги е най-важното – често най-важното се оказва пренебрегването на истината.

Не ми се опъвай, копеле, каза той, като бръкна под матрака и извади манивелата, че ще те очистя, виж какво, Лу, казах, аз само пиша стихове, къркам, слушам музика и чукам, нямам друг избор... Не вярвам на хора, дето четат книги, каза той. Педалчета, дето не можете една топка да уцелите. Не ме разбра, Лу – не ми е интересно да удрям топки, ако ми беше интересно и мислех, че си струва, щях да удрям топка по-силно от Бейб Рут, а и вероятно бих могъл да те почупя от бой, ако мислех, че си струва. Той се засмя глупашки и никога не разбра колко близко до смъртта се бе озовал в онзи миг...

това, което ни трябва, е едничък герой, който да вдъхне вяра на прекършените, един Кихот със своите вятърни мелници, тук и сега, и тъкмо когато повярваме, че сме го открили, да го видим как чупи хляб с врага, как се подсмихва и докосва шапката си, уверил се какви смотаняци сме, задето сме повярвали в него, и ние наистина сме.

пиян отново в кибритената кутийка, замислен над Шели и младостта, едно брадясало, безработно копеле с цял портфейл печеливши билети, неосребрими като костите на Шекспир, всеки мрази жалостиви стихотворения за пъшкането на нищите – един свестен мъж е способен да забие знамето на върха и да вдигне ръка за поздрав към богатството (така разправят), но колцина свестни мъже ще се намерят в един добре запечатан буркан? И колцина добри поети ще се намерят в Ай Би Ем или в чаршафите на 50-доларова курва? В името на поезията са загинали повече свестни мъже, отколкото струват всичките ви лъжливи бойни поля; така че ако рухвам пиян в стая за 4 долара: вие оплескахте вашата история – оставете ме да се търкалям в моята.

бавно се нижеха край мен, с лица на рибари в отминаващ кораб, с лица на рибарски жени със своите куки и стръв, и златни, бодливи мрежи, със своите подигравки, подвиквания и обвинения, самите те провесени като риби на своите корди, с очи като копчета, които святкат от злоба, стегнати в кората на страха.

Когато бях на 24-25, разнасях сандвичи, почиствах венециански щори и отговарях на въпроси за класиците в един бар във Фили източно от затвора. Повечето дни бяха безпаметни, но не и безсмислени: започвах да разбирам класиката на личността, един ден почти я открих, когато не изпълних поръчката и паднах в уличката като голяма ранена птица, оголил бял корем, децата се приближиха и ме сръчкаха и чух женски глас: "Оставете човека на мира!", и се засмях тихо вътре в себе си, в такава прекрасна пролетна сутрин да бъдеш непохватен кастрат, един млад мъж, оставил отпечатъка си върху двете страни на Атлантика, и нечий вкусен сандвич се търкаля в прахта.

отвъд гишето с празно лице, отвъд ковчези, пълни с любов, отвъд врабчето, отровено от мечти.

нощем преместват мъртвите на тихи колелца, докато спят. животът става все по-дребнав, миговете падат върху мигове като сухи листа.

Капризът издига гибелта до висотата на познанието.

Веднъж в Париж срещнах една свиня, по-дебела от майките ви, и клонката на непристойната ми душа посърна, и аз ѝ предложих цигара и разцъфтяла усмивка от вино, и ние седнахме посред младите и плодовитите, и тя разбра, че съм доста луд, а аз казах, майко, обичам те, обичам твоята отлетяла младост; виждам я, смъртта не ще ни ограби, защото аз виждам отвъд водите. И пихме, и тя, глупачката, ми повярва, което беше достатъчно, и тя ме заведе в своята тясна като килер стая и през миризмата на старостта ѝ аз правих любов, която уби малката любов, останала в душата ми, и когато Барбара ми писа от Ню Йорк, аз се взирах в мастилото с невиждащи очи, после скъсах възторга му и се извърнах, и се обърнах към моята свиня и казах, дете е тя, едно дете.

можах само да отмия смисъла като кръв от рана, а звярът на моята мъдрост пожела да изяде и повърне крехкия ми мозък.

"Пред поетите стои огромната задача да възстановят общественото доверие."

Уорън Г. Френч, "Епос", зимата на 1959.

Ако някога спечеля общественото доверие, най-вероятно ще отида да се прегледам и ще се запитам къде съм сбъркал. Не мога да възприема поезията като обществено изразно средство, нито дори като частно изразно средство, запазено за малцина. Тя не е нещо толкова общовалидно – когато приемат мое стихотворение в някое списание, което публикува така наречената висока поезия, започвам да се питам къде съм сбъркал. Поезията трябва постоянно да излиза извън собствените си рамки, извън светлосенките и отраженията. Причината да се пише толкова много лоша поезия е, че се пише именно като поезия, а не като отделна идея. А причината широката публика да не разбира поезията е в това, че там няма нищо за разбиране, а причината за повечето поети да пишат е, че смятат, че разбират. Няма нищо за разбиране или "възстановяване". Просто трябва да бъде написано. От някого. Понякога. Не прекалено често.