Чарлс Къминг - По-студената война

Американецът се дръпна от отворения прозорец, подаде бинокъла на Уолинджър и каза:

- Отивам за цигари.

- Не бързай - отвърна Уолинджър.

Наближаваше шест в тихата, прашна мартенска вечер; след по-малко от час щеше да се стъмни. Уолинджър насочи бинокъла към планинския склон и го фокусира върху изоставения дворец при Ишак Паша. Притискайки леко един към друг двата тубуса, за да нагласи уреда към очите си, той откри планинския път и го проследи в западна посока, към покрайнините на Догубаязит. Беше пуст. Последните таксита с туристи се бяха прибрали в града. Долу в ниското не се виждаха патрулиращи танкове, нямаше и долмуши - маршрутките, превозващи пътници до и от планината.

Уолинджър чу как вратата се затвори зад гърба му, обърна се и огледа стаята. Ландау бе оставил слънчевите си очила на най-далечното от трите легла. Уолинджър отиде до скрина и погледна дисплея на блекбърито. Все още нищо от Истанбул; нищо и от Лондон. Но къде, по дяволите, се бе покрил Хичкок? Мерцедесът трябваше да е пресякъл турската граница не по-късно от два следобед; тримата пътници би следвало да са вече във Ван. Уолинджър се върна до прозореца и се загледа с присвити очи над телеграфните стълбове, далекопроводните жици и окъртените жилищни блокове на Догубаязит. Високо над планините, в безоблачното небе, от запад на изток летеше самолет, малка сребриста точка, напредваща бавно към Иран.

Уолинджър погледна часовника си. Шест и пет. Ландау беше избутал дървената маса и стола пред прозореца; последните му цигари бяха смачкани в очукания тенекиен пепелник с реклама на турска бира, който преливаше от жълтеникави филтри. Уолинджър го изсипа през прозореца, като се питаше дали Ландау ще се сети да донесе нещо за ядене. Беше гладен и му бе писнало да чака.

Блекбърито върху скрина - единствената връзка на Уолинджър с външния свят - избръмча. Той прочете съобщението.

Дават „Шемет" от 17:50. Купи три билета.

Това беше новината, която бе очаквал. Хичкок и куриерът бяха минали границата при Гюрбулак в шест без десет и вече се намираха на турска територия. Ако всичко вървеше по план, до половин час Уолинджър щеше да види колата им на планинския път. Той бръкна в скрина и извади дипломатическия паспорт, получен миналата седмица по куриер в Анкара. С него Хичкок щеше да мине през военните контролно-пропускателни пунктове по пътя за Ван; с него щеше да се качи на самолета за Анкара.

Уолинджър седна на средното от трите легла. Дюшекът беше толкова мек, че рамката почти се огъна под тежестта му. Той се облегна назад, за да се закрепи; внезапно си спомни за Цецилия, за няколкото блажени дни, които щяха да прекарат заедно. Смяташе още в сряда да отлети с чесната за Гърция, за да присъства на съвещанието в Дирекцията, после - в четвъртък - да отскочи до Хиос за вечеря с Цецилия.

Чу се прещракване на ключ в бравата. Ландау влезе с два пакета „Престиж“ с филтър и чиния пиде.

- Взех нещо за ядене - каза той. - Има ли новини?

Пидето изпълваше стаята с остра миризма на топла извара. Уолинджър пое от ръцете на Ландау нащърбената чиния и я постави върху леглото.

- Минали са през Гюрбулак малко преди шест.

- Без произшествия? - попита Ландау с такъв тон, сякаш отговорът не го интересуваше особено. Уолинджър отхапа от мекото топло тесто. - Много са готини тия пидета - каза американецът, който вече дъвчеше. -Напомнят на пица, само дето са по-бухнали, а?

- Да - отвърна Уолинджър.

Ландау му беше антипатичен. Освен това се съмняваше в изхода на операцията. Вече не се доверяваше кой знае колко на Братовчедите. Запита се дали Амилия не му бе изпратила есемеса, защото се тревожеше за Шахури. Една съвместна операция винаги имаше своите рискове. Уолинджър беше пурист и когато станеше дума за сътрудничество между разузнавателните агенции, предпочиташе всеки да работи за себе си.

- Колко ще трябва да чакаме според теб? - попита Ландау, дъвчейки шумно.

- Колкото е нужно.

Американецът подсмъркна и отвори единия пакет цигари. Известно време и двамата мълчаха.