Чарлс Къминг - По-студената война

Тялото й още ухаеше на дъха на Райън, на потта му, докато се измъкваше тихомълком от сградата малко след два сутринта. Райън хъркаше блажено в леглото, когато тя хвана такси за „Арнавуткьой“, взе си душ и си легна, защото само след четири часа трябваше да става за работа.

Бурак Туран от Националната полиция на Турция обичаше да казва, че хората се делят на две категории: такива, които нямат нищо против да стават рано сутрин, и такива, за които такова действие е непоносимо. Като житейско правило това му служеше много добре. Хората, с които си струва да се общува, не си лягат веднага след сериала по телевизията, нито пък скачат от леглото, свежи като краставица, в шест и половина сутринта. С такива хора трябва да се внимава. Те държат на реда, обичат да се месят в живота на другите, често са работохолици или религиозни фанатици. Туран се смяташе за представител на другата категория - за човек, държащ да извлече най-доброто от живота, изобретателен и широкоскроен, душа на всяка компания. След приключване на работа например той обичаше да се разтовари на чаша чай и сладки приказки в един популярен клуб на улица „Мантиклал“, недалече от полицейския участък. Обикновено майка му приготвяше вечеря, после той отиваше на бар и си лягаше между дванайсет и един след полунощ, често по-късно. Иначе кога би могъл да намери време, за да се радва на живота? Кога би могъл да се среща с момичета? Ако човек само работи, ако всяка вечер се вайка дали ще успее да се наспи, що за живот е това? Бурак съзнаваше, че не е най-усърдният служител на закона в техния участък, но нямаше нищо против да си кротува в службата, докато други, по-напористи, получават повишения. Какво го интересуваше него това? Стигаше му заплатата да си тече, да се вижда с приятелката си Джансу в почивните дни, да гледа мачовете на „Галатасарай“ по телевизията в събота вечер - нищо повече не искаше от живота.

Но не всичко беше идеално. Разбира се, животът си имаше и своите неудобства. Едно от които беше, че с напредването на възрастта му ставаше неприятно да изпълнява заповеди на далеч по-млади от него началници. А това се случваше все по-често. Поколението след него настъпваше, заплашвайки да го избута встрани. Освен това Истанбул бе станал огромен град, пренаселен донемай къде. Пък и тези хайки, които организираха от две години насам - все призори или в малките часове на нощта, - обикновено срещу хора, замесени по някакъв начин с кюрдския проблем, но понякога и по други поводи.

Като днес например. Някаква журналистка била написала нещо си за крайнодясната „Ергенекон“ или за ПКК - и той не знаеше точно за коя от двете организации - и им бяха спуснали указания да я арестуват. Колегите му си говореха за това в полицейската камионетка, паркирана пред жилището й. Работела в „Джумхуриет“. Елдем се казвала. Лейтенант Метин, който имаше вид, сякаш три дни не бе спал, промърмори нещо за „терористична връзка“, докато слагаше жилетката си. Какво ли не са готови да повярват някои хора? - рече си Бурак. Нима Метин не знаеше как работи системата? Той беше готов да се обзаложи десет към едно, че въпросната Елдем бе настъпила по мазола не когото трябва от управляващата партия и моментално някой около Ердоган бе решил да я пореже за назидание на останалите. Така работеха онези по върховете. От такива хора трябваше да се пази. От рано ставащите.

Бурак и Метин бяха част от тричленния екип, изпратен да арестува Елдем в пет часа сутринта. Те знаеха какво се иска от тях. Да вдигнат патърдия, да събудят съседите, да я уплашат до смърт, да я влачат надолу по стълбите към камионетката. По време на последната подобна операция преди няколко седмици Метин бе вдигнал една снимка от бюфета на някакъв нещастник и я бе пуснал с трясък на пода, изживявайки се като ченге от американски сериал. Но защо бе нужно да правят всичко това посред нощ? Това бе един въпрос, на който Бурак така и не успяваше да си отговори. Не можеше ли просто да я приберат, докато отива на работа, или да наминат покрай редакцията на „Джумхуриет“?

Вместо това трябваше да нагласи онзи противен будилник за три сутринта, за да бъде в участъка в четири, след което да виси цял час в камионетката с натежала глава, вцепенен от умора и безсъние, с омекнали мускули и мътен поглед. А в такова състояние Бурак ставаше раздразнителен. Някоя изтървана дума, малко закъснение в часа на операцията, какъвто и да било непредвиден проблем - и той бе готов да се сръфа с колегите си. Когато изпаднеше в такова състояние, нито храна, нито чай помагаше. Той просто мразеше да му се налага да става от леглото, когато цял Истанбул спеше дълбоко.