Чарлс Дикенс: Хорейшо Спаркинс

— Наистина, скъпи, миналата вечер на бала той прояви изключително внимание към Тереза — каза мисис Молдъртън на съпруга си, който след изморителния ден в Сити седеше с копринена носна кърпа на главата си, подпрял нозе на решетката пред камината, и пиеше портвайн, — изключително внимание, и ще повторя пак, необходимо е да го насърчаваме колкото е възможно повече. Непременно трябва да го поканим на обяд.

— Кого да поканим? — запита мистър Молдъртън.

— Е, знаеш кого имам пред вид, скъпи — младия джентълмен с черните бакенбарди и бялата вратовръзка, който се появи за първи път на бала и за когото говорят всички момичета. Младия — божичко, как се казваше? Мариан, как се казва той? — обърна се мисис Молдъртън към по-малката си дъщеря, която плетеше чантичка и беше изпаднала в сантиментално настроение.

— Мистър Хорейшо Спаркинс, маме — отговори мис Мариан с въздишка.

— О, да, точно така — Хорейшо Спаркинс — повтори мисис Молдъртън. — По-истински млад джентълмен определено не съм виждала. Убедена съм, че с този отлично ушит жакет, с който се появи миналата вечер, прилича на… на…

— На принц Леополд, маме — толкова е благороден и романтичен! — подсказа й Мариан с глас, преливащ от безкрайно възхищение.

— Ще ти напомня, скъпи — продължи мисис Молдъртън, — че Тереза навърши двадесет и осем и ние наистина трябва да предприемем нещо сериозно.

Мис Тереза Молдъртън беше дребничка и доста пълна, с алени бузи и весел нрав, но все още нямаше годеник, макар че, трябва да й признаем това, нещастието й не се дължеше на липсата на усърдие от нейна страна. Десет години флиртуване се оказаха безрезултатни, а мистър и мисис Молдъртън напразно завързваха познанства сред подходящите за брак млади мъже от Камбъруел и дори чак от Уондзуорт и Брикстън, да не говорим за онези от Лондон, които просто „се отбиваха“ у тях. Мис Молдъртън беше почти толкова известна, колкото лъвът на Нортъмбърланд Хаус, и за нея имаше същата вероятност „да се задоми“, колкото за него.

— Сигурна съм, че ще го харесаш — продължи мисис Молдъртън. — Той е такъв джентълмен!

— Толкова е умен! — каза мис Мариан.

— И говори така хубаво! — добави мис Тереза.

— Той много те уважава, скъпи — каза мисис Молдъртън на съпруга си.

Мистър Молдъртън се изкашля и погледна към огъня.

— О, на него много му харесва да бъде в компания с татко — каза мис Мариан.

— Без съмнение — добави мис Тереза.

— Сподели го с мен — отбеляза мисис Молдъртън.

— Е, добре — отвърна поласкан мистър Молдъртън. — Ако го видя утре на бала, може и да го поканя. Надявам се, знае, че живеем в Оук Лодж, Камбъруел, скъпа?

— Разбира се, както и че поддържаш екипаж и кон.

— Ще видим — каза мистър Молдъртън, като се приготвяше да подремне. — Ще видим какво ще направя.

Мистър Молдъртън беше човек, чиито светски представи се ограничаваха със застрахователното дружество „Лойд“, Борсата, Индия Хаус ( Индия Хаус — сграда в Лондон, в която се помещавало министерството по въпросите, свързани с Индия. От 1947 г. там се намира дипломатическото представителство на Република Индия ) и Банката. Няколко успешни спекулации го бяха извели от състоянието на неизвестност и относителна бедност до положение на охолство. Както става често в подобни случаи, с нарастването на богатството им такива хора стигат неимоверни висоти в представата за себе си и семействата си — по отношение на мода, вкус и други подобни глупости те подражават на хората над тях и определено изпитват характерния за случая ужас от всичко, което би могло да се вземе за н е и з и с к а н о. Мистър Молдъртън беше гостоприемен заради самата показност, тесногръд поради ограниченост и страдащ от предразсъдъци поради самомнение. Желанието му да се изтъква го принуждаваше да поддържа прекрасна кухня, посредствеността и любовта към хубавите неща в живота му осигуряваха много гости. Обичаше да има около масата си умни мъже или поне такива, които той определяше за умни, защото това беше чудесна тема за разговор, но не понасяше онези, които наричаше „остроумни“. Може би не ги обичаше от солидарност към двамата си сина, които едва ли биха могли да го дразнят с притежанието на такова качество. Семейството имаше амбицията да завърже познанства и връзки с обществените среди над тези, в които самите те се движеха, и едно от неизбежните последствия от аспирациите им, като прибавим и пълното им невежество за света извън техния тесен кръг, беше, че всеки, който кажеше, че познава някой с висок ранг или титла, можеше да разчита на сигурна покана за трапезата на Оук Лодж, Камбъруел.