Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Написването на тази история ми погълна много работни часове в продължение на цели две години. Трудът ми ще се окаже напразен, ако не съм успял да направя качествата и недостатъците й да се проявят сами, след като бъде прочетена изцяло.

Река ли да търся оправдание за пресилените образи на Барнакълците и Министерството на разтакането, то бих посочил патилата на обикновения англичанин, без да си позволявам да спомена незначителния факт, че така грубо наруших добрия тон, тъкмо по време на войната с Русия и на военен съд в Челси. Дръзна ли пък да защитя така чудато измисления мистър Мърдл, бих загатнал, че идеята се породи у мене след историята с железопътните акции от времето на известната ирландска банка и едно-две други еднакво похвални мероприятия. Заема ли се да изтъквам някакви обстоятелства, които да смекчат абсурдната измислица, че едно лошо начинание може понякога да се представи като хубаво и напълно добронамерено, то бих добавил странното съвпадение, че тази фантастична измислица стигна връхната си точка в настоящата история точно по времето на публичния разпит на директорите на Британската кралска банка. Аз обаче съм готов да понеса присъдата и ако стане нужда, да се призная за виновен по всички тези точки, стига да бъда уверен (от достоверен източник), че нищо подобно не се е никога случвало в тази страна.

Някои от моите читатели може би се интересуват дали нещичко от Маршалси още съществува. И аз самият не знаех, докато към края на това повествование не отидох да видя. Намерих външния двор, така често споменаван тук, превърнат в масларски магазин, и бях склонен да мисля, че от затвора не е останала нито една керемида. Като тръгнах обаче по съседната уличка, наречена „Ангелска“, която водеше към Бърмъндси, стигнах до площад Маршалси, в чиито постройки познах не само големия блок на самия затвор, но запазени и стаите, които виждах във въображението си, когато станах биограф на малката Дорит. Едно дребно момченце — най-дребното, с което някога съм разговарял — с голямо бебе на ръце — по-голямо не съм виждал — ми даде свръхестествено умно обяснение за мястото и някогашните му функции, което се оказа почти точно. Как се бе добрал до сведенията си този малък Нютън (защото за такъв го сметнах), не зная; той беше обаче с цял четвърт век по-млад, за да е бил свидетел на всичко това. Посочих прозореца на стаята, където малката Дорит се беше родила и където баща й живя така дълго, и го запитах кой наемател живее там сега.

— Том Питик — рече момчето.

Тогава го запитах кой е този Том Питик, а то рече:

— Чичото на Джо Питик.

Малко по-нататък открих по-старата и по-малка стена — ограда на вътрешния затвор, — където не държаха никого освен при тържествени случаи. Всеки, който дойде на площад Маршалси откъм улица „Ангелска“ към Бърмъндси, ще върви по самия плочник на вече изчезналия затвор Маршалси; ще се озове сред тесния му двор, почти непроменен, само стените му малко снишени след разчистването на площада; ще види стаите, в които са живели длъжниците; и ще стои всред тълпата призраци на многобройните злочести години.

Авторът

Един ден, преди тридесет години, Марсилия се припичаше на слънце.

Пламтящо слънце в жарък августовски ден не беше нещо рядко в Южна Франция нито тогава, нито преди, нито след това. Всичко в Марсилия и около нея се бе втренчило в пламтящото небе, което се бе втренчило в земята, докато тази привичка стана всеобща. В чужденците се втренчваха невъзпитано блестящи бели къщи, блестящи бели улици, прашни бели пътища и хълмове с изсъхнала зеленина. Не се втренчваха и не блестяха единствено натежалите от гроздове лозя. Само понамигваха от време на време, когато горещият въздух едва поклащаше отпуснатите им листа.

Никакъв ветрец не къдреше мътната вода в пристанището и в прекрасното море зад него. Линията между черния и синия цвят сочеше границата, която чистото море не прехвърляше; но и то беше така неподвижно, както противното блато, с което никога не се сливаше. Никой не смееше да докосне парещите лодки без навеси; боята на закотвените кораби се бе подкожурила. Месеци вече камъните на кея не изстиваха дори през нощта. Индуси, руси, китайци, испанци, португалци, англичани, французи, генуезци, неаполци, венецианци, гърци, турци — потомци на всички строители на Вавилон, дошли да търгуват в Марсилия, търсеха еднакво сянка и убежище от непоносимо яркото синьо море и модрото небе, гдето блестеше единствен, огромен, пламтящ елмаз.