Чарлз Дикенс: Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Вечерта на 6 февруари 1812 година Джон Дикенс, чиновник от Английските морски сили в гр. Портсмут, завежда съпругата си на танцова забава. На следващия ден се ражда тяхното второ дете — бъдещият писател Чарлс Дикенс.

1812, годината, когато се е родил Чарлс Дикенс, е също годината, през която Наполеон организира своя поход към Москва; през 1812 стават прочутите Лудитски вълнения, когато отчаяните работници нападат фабрики и разбиват машини в своята заблуда, че те са виновни за мизерното им съществование; през 1812 Англия започва безсмислената война със Съединените щати, която трае до 1815; през 1812 година цената на хляба става четири пъти по-висока в сравнение с 1792 — годината преди започването на Наполеоновите войни (1793–1815). Естествено, главната тежест на тези войни пада върху плещите на народните маси. Морските блокади спират вноса на жито, което води до поскъпване на хляба. С настъпването на мира цената на житото спада и това разорява редица средни и дребни стопани, които не са в състояние да плащат повече рентата за земята. В 1815 се прокарва първият „Житен закон“. Неговата цел е чрез високи тарифи да запази финансовите интереси на едрите земевладелци, които продължават да бъдат мнозинство в Парламента. Това още повече влошава тежкото положение на населението. До отменянето на житните закони през 1846 година в страната съществува остър конфликт между индустрия и земеделие.

Основният конфликт в страната обаче, конфликтът между богати и бедни, си остава и става все по-остър. Индустриалната революция, започнала през втората половина на XVIII век, достига пълен размах през този период. Новите средства за производство лишават от препитание хиляди занаятчии. Разорението на голяма част от земеделските производители увеличава неимоверно числото на безработните. Огромен брой хора се струпват в новите индустриални градове, където живеят в бедняшките квартали при недопустимо нечовешки условия — по няколко семейства в една стая, в бараки, във влажни сутерени, без вода, без отходни места и канализация. Съществуват безбройни документи, които описват живота на трудещите се в условията на буржоазната индустриализация. Най-потресаващ пример в това отношение е жестоката експлоатация, на която са подложени децата. Фабрикантите скоро разбират, че машините могат лесно да бъдат управлявани от жени и деца, на които, естествено, се плащат много по-малки надници, защото тяхната работна сила била по-малка и препитанието на семейството не зависело от техните доходи. Бедните родители били принудени да изпращат невръстните си деца в ада на индустриалния град. Фабрикантите показвали особено предпочитание към сираците; шест-седемгодишни деца били заставяни да работят между 12 и 16 часа на ден при ужасно нехигиенични условия. Според някои изчисления те трябвало да изминават между машините път от 30–40 км дневно. Смъртността сред тези деца била невероятно висока. По-здравите оживявали, но израствали умствено и физически недоразвити и единствената им перспектива била да продължат да работят във фабриките докато издържат.

Безбройни са примерите за жестокостта, на която са били подлагани тези деца. Да споменем само едни от тях: дете прави опит да избяга от фабриката, в която работи, но неговият господар го настига на кон и го връща обратно, като го бие с камшика си през целия път, дълъг 35 — 40 км. Когато през 1839 година Джоузеф Рейнър Стийвънс заявява, че „всяка тухла и всеки камък във всяка фабрика в Ланкашър и Йоркшир са циментирани с кръвта на малки деца, изтощени до смърт в тях“, той по символичен начин дава израз на същността на буржоазната революция в Англия.

Вярно е, че има хора като Робърт Оуен, които организират индустриални предприятия, където условията на работа и живот на трудещите се са добри. Техните опити обаче пропадат, защото при съществуващата капиталистическа конкуренция са неизбежно обречени на провал. Вярно е също, че редица филантропични организации се мъчат да помагат на страдащите, но техните усилия са капка в морето. Вярно е накрая, че през 1819 година се приема първият от така наречените „Фабрични закони“, който ограничава работното време на 12 часа, но поради липса на контрол той остава само на хартия. Последвалата серия от „Фабрични закони“ също не променя съществено положението, защото по силата на съществуващите по-стари закони на работниците е забранено да се организират. Освен това им липсва все още класово съзнание, а и поради огромната маса бедствуващи безработни пролетариатът и не може да използва своето единствено оръжие — стачката.