Чарлз Дикенс: Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

Позволявам си дързостта да твърдя, че способността, (или привичката) вярно да се долавят човешките характери е рядко срещана способност. От личен опит съм се уверил, че дори способността (или привичката) да се четат човешките лица в никакъв случай не е често срещана способност. Двете най-обичайни грешки в преценката, които считам, че се допускат поради липсата на такова качество, са смесването на две черти — стеснителност и високомерие, и неразбирането, че упоритият човек води постоянна борба със себе си.

Характерът на мистър Домби не претърпява рязка промяна нито в тази книга, нито в живота. През цялото време у него съществува чувство за собствената му несправедливост. Колкото повече потиска у себе си това чувство, толкова по-несправедлив неизбежно става той. Стаеният в душата срам и външните обстоятелства могат за една седмица или за един ден да сложат край на вътрешната борба. Тази борба обаче се е водила в продължение на години и пътят до победата не е лек.

Започнах да пиша тази книга на брега на Женевското езеро 1 1 Дикенс започва да пише романа през юни 1846 година. , а после в течение на няколко месеца работих върху нея във Франция. Връзката между романа и мястото на написването му така странно се е врязала в паметта ми, че дори и сега, макар да знам всяко стъпало в дома на малкия мичман и мога да си припомня всяка пейка в черквата, където се венчава Флорънс, или пък леглото на всеки един джентълмен в пансиона на доктор Блимбър, въпреки това на мен смътно ми се мярка в съзнанието представата, че капитан Кътъл се скрива от мисис Макстинджър сред планините на Швейцария. По същия начин, когато нещо случайно ми напомни за какво непрестанно говорят вълните, на мен ми се струва, че през цялата зимна нощ аз се скитам из улиците на Париж, както всъщност бих се скитал, обзет от неспокойствие, с натежало сърце, през онази нощ, когато довърших главата, в която се разделих завинаги с малкия си приятел 2 2 Тази глава (XVI) е написана на 14 януари 1847 година. .

Домби бе седнал в голямото кресло в ъгъла на затъмнената стая до леглото, а Синът лежеше добре завит в детското кошче, внимателно положено върху ниското канапе точно пред камината и съвсем близо до нея, като че той по природа имаше нещо общо с кифличките и бе необходимо добре да се препече още от самото начало.

Домби бе на около четиридесет и осем години. Синът — на около четиридесет и осем минути. Домби беше доста плешив и червен, но макар и хубав, добре сложен мъж, изглеждаше твърде суров и надут, за да бъде симпатичен. Синът беше напълно плешив и много червен и въпреки че бе несъмнено чудесно бебе (не би могло и да бъде другояче), външният му вид все още беше малко смачкан и пъпчив. Времето и неговата сестра Грижата бяха издълбали върху челото на Домби бразди също като върху кората на дърво, което скоро ще бъде повалено — те двамата са безжалостни близнаци, бродещи сред горите от хора, като пътем оставят своите белези. А лицето на Сина бе цялото покрито с хиляди бръчици, които същото това коварно Време щеше с удоволствие да изглади и заличи с тъпата страна на своята коса, за да подготви повърхността за по-сериозните си операции.

Домби, с ликуващ поради дългоочакваното събитие вид, непрекъснато подрънкваше тежката златна часовникова верижка, подаваща се изпод елегантния му син фрак, а от слабите лъчи на отдалечената камина копчетата му просветваха с фосфоресциращ блясък. Вдигнал свитите си юмручета, Синът сякаш протестираше по свой немощен начин, че животът го е връхлетял така неочаквано.

— Мисис Домби — каза мистър Домби. — Отново фирмата не само ще се нарича, но и фактически ще бъде „Домби и Син“. „Дом-би и Син“!

Тези думи така го размекнаха, че към името на мисис Домби той прибави ласкаво обръщение (макар и не без известно колебание, тъй като бе човек, непривикнал на подобни неща) и рече: „Мисис Домби, моя… скъпа моя.“

От лека изненада лицето на болната жена слабо поруменя и тя вдигна очи към него.

— Той ще бъде кръстен Пол, разбира се, моя… мисис Домби.

Тя тихо повтори: „Разбира се!“ или по-скоро го изрази с движение на устните и отново затвори очи.

— Името на баща му, мисис Домби, и на дядо му. Бих искал сега дядо му да е жив! — И той отново изговори: „Дом-би и Син“ със същия тон като преди.