Чарлз Дикенс: Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Първата учителка на Чарлс е майка му; тя го научава да чете и му дава основните знания по латински. Бидейки болнаво дете, Чарлс прекарва по-голямата част от времето си в четене. Той открива книги, складирани от баща му на тавана до неговата стая, които жадно чете и препрочита. От полуавтобиографичния роман „Дейвид Копърфийлд“ откриваме кои са били любимите му произведения: „Родерик Рандъм“, „Перегрин Пикъл“ и „Хъмфри Клинкър“ от Т. Смолет, „Том Джоунс“ от Х. Фийлдинг, „Викарият на Уейкфийлд“ от Оливър Голдсмит, „Робинзон Крузо“ от Д. Дефо, „Дон Кихот“ от Сервантес, „Жил Бла“ от Ле Саж и „Приказки от хиляда и една нощ“. От автобиографичния откъс, оставен на неговия приятел и по-късно биограф Джон Форстър, научаваме, че Дикенс така потъвал в книгите, които четял, че в продължение на седмици бил съответният герой, живеел в неговия вътрешен и външен свят. Това необикновено въображение, както и другите му качества — драматично изкуство, наблюдателност, склонност да свързва характерите с тяхната обстановка — се проявяват по-късно в творчеството му и определят някои от неговите основни особености.

Бащата на Чарлс, Джон Дикенс, бил жизнерадостен и добросърдечен, но безотговорен човек. Той обичал компаниите, пунша и хубавите вечери и непрекъснато харчел повече, отколкото печелел. Поради финансови затруднения семейството било принудено да се премести в по-бедна къща. Известно време Чарлс ходел на училище, където учителят, разпознал таланта на момчето, го насърчавал да чете класиците на английската литература. Докато били още в Чатъм, той ходел с баща си до Рочестър, където гледали представления на „Ричард III“ и „Макбет“. Може би оттогава датира интересът на Дикенс към Шекспир, с когото толкова много критици днес го сравняват. Във всеки случай Дикенс четял и препрочитал произведенията ма великия драматург и ако се съди по неговите романи, познавал отлично Шекспировото творчество.

В началото на 1823 година Джон Дикенс получава нова служба в Лондон. По това време той има вече седем деца. Задълженията му също са пораснали, и не само заради по-големия брой деца. Баща му сигурно е бил доволен да избяга от кредиторите си, но за малкия Чарлс промяната представлява голям удар. Първо, защото семейството се настанява да живее в Камдън Таун, място, явно неподходящо за тяхното обществено положение, и, второ, защото той е само на единадесет години, а се налага да напусне училище. Неговото главно задължение е да се грижи за малките си братя и сестри, да чисти обувките, да изпълнява семейни поръчки. Макар да се чувствува самотен и пренебрегнат, Чарлс продължава да се самообразова, като усилено чете. Към това се прибавя и един нов вид образование. Той започва да обикаля съседните квартали, често ходи на гости на вуйчо си, който живее в Сохо, и на кръстника си — в Лаймхаус. Като истински изследовател, Чарлс върви из улиците и със своята почти фотографска памет набира факти от живота в Лондон, особено от мизерните части на града, попива атмосферата му, изработва си чувство за неговото движение и ритъм — неща, които ще дадат по-късно материал за неговите романи.

По това време Дикенс прави и своите първи литературни опити, за домашна консумация. Той написва един фарс, пише скици, в които обрисува колоритни фигури като например бръснаря на своя вуйчо, с неговите безкрайни истории за Наполеон и за това, колко по-добре щял да се справи, ако бил на негово място.

Междувременно финансовото положение на семейството става все по-тежко и по-тежко. Идва крахът. Джон Дикенс попада в затвора за дългове. За да се издържат, останалите непрекъснато залагат домашни вещи и мебели. Отиват и книгите — единственият извор на утеха, забрава и радост за чувствителното момче. Накрая майката решава, че най-големият им син Чарлс, тогава дванадесетгодишен, може да спаси семейството и го изпраща да работи във фабрика за бои за обувки — нещо, за което нейният син никога няма да й прости. Останалите членове на семейството отиват да живеят в затвора, където са сравнително добре, защото Джон Дикенс все още получава заплатата си и е необезпокояван от кредиторите. Но за Чарлс това е най-трагичният период от живота му. Той трябва да живее сам и да работи по цял ден в стар, мръсен, вонящ на гнило и навестяван от огромни плъхове склад край Темза.

След много години Дикенс пише с горчивина: „Ако не беше божията милост, тъй като никой не се грижеше за мене, лесно можех да стана безпризорен малък крадец.“ Чувствува се толкова оскърбен от положението, в което е изпаднал, че никога не споменава ни дума за него, дори и пред най-близките си, които научават за него едва след смъртта му, когато Дж. Форстър публикува биографията му.