Чарлз Дикенс - Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Последните години на живота си Дикенс посвещава почти напълно на своите литературни четения. Болен, изтощен, с възпалено гърло, той всеки път успява да се мобилизира, да вложи цялата си артистична страст и да успее винаги да „наелектризира публиката“. Когато накрая в представленията си — а те са били представления в истинския смисъл на думата — включва сцената с убийството на Нанси от „Оливър Туист“, драматизмът на изпълнението го изтощава до такава степен, че му е било необходимо да почива часове, за да се съвземе. А ефектът от тази сцена е бил поразяващ. Разполагаме с редица сведения на хора, според които публиката е стигала до истерия, когато я е гледала. По мнението на всички биографи тези изпълнения, и преди всичко изпълнението на сцената с убийството на Нанси, са подкопали значително здравето на Дикенс и са го довели до ранната му смърт.

Тази страна от живота на Дикенс е не само интересна, но и важна, за да разберем същността на неговото творчество. Изглежда, че той и когато е пишел романите си, е играел, вживявал се е в историята и съдбата на героите си. Добре известен е фактът, че в процеса на писането Дикенс понякога се е втурвал към огледалото да види изражението на лицето си, за да го опише и така да предаде състоянието на героя, чиито чувства е преживял в момента.

Известен е също фактът, че когато Дикенс е творял, той е бил в трескаво състояние, почти не на себе си. Разполагаме с многобройни примери за това. Ще цитираме един от тях, взет от писмо до Форстър: „Намирам се непрекъснато в свирепа възбуда във връзка с «Камбаните»; ставам в седем часа, вземам студена баня преди закуска, пламвам яростно и обзет от гняв и нагорещен до червено, пиша около три часа… Със свирепа сила искам да свърша, с дух сроден на Духа на истината и милосърдието и да опозоря жестоките и лицемерните.“

Но да се върнем назад към времето, когато, недоволен от работата си, Чарлс Дикенс решава да се отдаде на изкуството на Мелпомена и Талия. Както вече бе споменато, поради възпаление на гърлото той не може да се яви в „Друри Лейн“ в определения час и ден и преди да уреди ново прослушване, получава работа като репортер в Камарата на общините. Това е периодът непосредствено преди преминаването на важния „Закон за изборните реформи“. Там Дикенс скоро си спечелва името на най-бързия стенограф и на най-акуратния от младите репортери. Непрекъснато го търсят за работа. Той напредва и в 1834 г. го назначават като репортер в прочутия и влиятелен либерален ежедневник „Морнинг кроникъл“. Журналистическата работа още повече изостря неговата вродена наблюдателност. Тя му дава възможност да се запознае отблизо с машинациите на политическата власт, с лицемерието и фалша на законодатели и политици. Дълбоко в него се загнездва недоверие към съществуващата политическа система. Накрая непрекъснатото пътуване с дилижанси из страната му дава възможност не само да среща различни хора, да наблюдава най-различни случки и да се запознае с живота в Англия; дава му и изобилен материал за един от непрекъснато повтарящите се мотиви в романите му — приключенията на хора на път.

Така условията на живот в детството и младите години на Чарлс Дикенс подготвят бъдещия писател: той непосредствено се научава какво означава тежък труд и мизерия, запознава се отблизо с правораздаването и политическия живот; работата му като журналист го научава да отделя значителното от незначителното, опитът му като актьор и интересът му към театъра въобще изработват у него чувството за диалог и за необходимостта всяка сцена да бъде цялостна и визуално ясна. И най-после невъзможността му да получи формално образование не сковава естествения му талант в тесните рамки на литературните канони и формули.

Още като журналист Дикенс започва да пише скици. От предговора към така нареченото „евтино“ издание на „Клубът «Пикуик»“ (1847) научаваме как в 1833 година „крадешком, в здрача на една вечер, разтреперан от страх“, младият Дикенс (той е едва на двадесет и една години) пуска ръкописа на свой разказ „в тъмната пощенска кутия пред една тъмна редакция, в един от тъмните вътрешни дворове на Флийт Стрийт“. Когато по-късно Дикенс купува списанието и вижда в него „моето първо излияние… в пълния блясък на печатната страница, аз тръгнах към Уестминстър Хол и свих в него за около половин час, защото очите ми бяха замъглени от радост и гордост…“. Разказът, който се появява през декември 1833 година в списанието „Мънтли Магъзин“, е озаглавен „Вечеря в Поплър Уок“ (сега известен под надслова „Господин Минс и неговият братовчед“).