Чарлз Дикенс: Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

След като прекарва шест месеца във фабриката, за младежа настъпва нова промяна, този път за добро. Джон Дикенс получава наследство, излиза от затвора и Чарлс тръгва на училище. След две-три години обаче му се налага отново да печели хляба си. Той започва да работи като чиновник в адвокатско бюро и прекарва година и половина сред мрачните лондонски съдилища, където събира достатъчно материал за галерията адвокати и съдии, които намираме в романите му. Наблюденията увеличават презрението му към английските закони и правосъдие, презрение, породено още по-рано от безсмисления закон, според който длъжниците трябва да стоят в затвора, докато не намерят пари да изплатят задълженията си. Междувременно баща му, вече пенсионер, за да увеличи дохода си, започва да работи за един от ежедневниците, като пише дописки за дебатите в Камарата на общините. Този факт, изглежда, е подсказал на Чарлс, че човек, който владее стенография, има възможности за добра кариера. И с присъщата си енергичност и всеотдайност той сяда да учи стенография. За усилията и мъките на този процес, както и за някои други подробности от неговото детство и юношество, узнаваме от „Дейвид Копърфийлд“.

Въпреки че научава стенография добре, Дикенс не успява да получи желаното място в галерията на дописниците в Камарата на общините. В продължение на няколко години той е принуден да работи като репортер на дела в едно анахронично, останало от Средновековието съдебно заведение — работа, която не го задоволява.

През този период Дикенс, според собствените му думи, ходи почти всяка вечер на театър, участвува и в любителски театрални представления. Недоволен от работата си, решава да стане актьор. Успява да си уреди прослушване в театър „Друри Лейн“, но поради възпаление на гърлото не може да се яви на прослушването. Ако не е била тази случайност, светът сигурно е щял да го загуби като писател, защото освен влечение към театъра Дикенс е притежавал и безспорен актьорски талант. До края на живота си той многократно организира, поставя и участвува в любителски театрални представления, често с благотворителна цел — да се съберат пари за някой писател, изпаднал във финансови затруднения, или за „Съюз за литература и изкуство“ (основан по инициатива на Булуър-Литън и Дикенс, с цел да се подпомогнат нуждаещите се писатели и да се насърчават начинаещите надеждни писатели).

Ще споменем тук само един случай. В 1857 година умира Дъглас Джералд, писател и редактор. Дикенс знае, че семейството му не е финансово осигурено, и трескаво се захваща да организира мероприятия, за да се съберат помощи. Предлага да се възобновят представленията на две комедии, чиито автор е Джералд; Такери да изнесе лекция; лично той да направи публични четения на своята „Коледна приказка“ и — накрая — да се организират абонаментни представления на пиесата на Уилки Колинс „Замръзналата дълбочина“, в която да участвуват той и неговата дъщеря.

Първото представление на „Замръзналата дълбочина“ е под патронажа на кралица Виктория. Освен кралицата на него присъствуват принц Алберт, кралят на Белгия, около петдесет изтъкнати гости, поканени от нея, и двадесет и пет — поканени от Дикенс. Макар и малобройна, публиката, както узнаваме от дъщерята на Дикенс Джорджина, „плака и се смя и бурно аплодира“. Следват още три представления пред публика в Лондон и две в Манчестър, където на първото присъствуват две, а на второто — три хиляди души. В Манчестър Дикенс надминава себе си. Сцената, в която той умира, е толкова ефектна, че професионалната актриса, която му партнира, избухва в конвулсии и неудържим плач. А Уилки Колинс казва следното във връзка с неговото представление: „Баналният израз е единственият точен израз за неговата блестяща игра; той буквално наелектризира публиката.“ С тази своя дейност Дикенс успява да събере за семейството на покойния си колега внушителната за времето сума от две хиляди лири.

Истинските си актьорски възможности обаче Дикенс показва в литературните четения на своите произведения. За първи път той чете пред публика, за благотворителни цели, „Коледна приказка“ — на 29 декември 1853 година в Бирмингам — и след два дни — „Щурецът на огнището“. По-късно започва да включва в своите четения и откъси от романите си. Тези своеобразни моноспектакли се радват винаги на огромен успех.

При повторното си посещение в САЩ, в Ню Йорк, огромни тълпи хора се редят за билети още от предишния ден и цената на билетите на черна борса достига 26 долара — баснословна за онова време сума. Уилям Макреди, един от най-големите актьори на времето, отива при Дикенс след едно от неговите четения и със сълзи на очи, развълнуван до такава стенен, че не може свързано да говори, едва успява да му каже, че е „толкова изумен, колкото и дълбоко трогнат“. „… Господи! — видях най-доброто изкуство на това славно време — не проумявам. Как става, как го правите…“ А Карлайл заявява: „Преди да чуя Дикенс да чете, нямах представа какви големи възможности се крият в човешкото лице и глас. На никоя театрална сцена не може да има толкова актьори, колкото тези, които сякаш пробягват през лицето му, нито да се чуят толкова различни интонации.“