Чарлз Дикенс - Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

И все пак общото впечатление, което романът оставя, е впечатление за безгранично веселие и оптимизъм. Основната идея на романа е силата на доброто, което надделява над заобикалящото го зло. И това е новото и различното за „Пикуик“ в сравнение с предшествуващите го приключенски романи. Главни носители на тази идея са Пикуик и Сам Уелър. Съзнателно или не, Дикенс създава една нова двойка от вида на Дон Кихот и Санчо Панса. Макар и различни, и двамата стават символи на един и същи принцип — на принципа на човешката доброта, на добрата воля, на съчувствие към другите, на готовността за човешка взаимопомощ. Този принцип придобива особено значение през 30-те години, когато романът се появява. Това са години, на големи човешки страдания, на безразличие, на себично затваряне на онези, които са отговорни, в черупката на собствените интереси и изгода.

Пикуик е възсмешен чудак, човек наивен и без жизнен опит. Той непрекъснато попада в неудобни положения, но успява да се измъкне от тях, като запазва човешкото си достойнство; затова нашият смях не е снизходителният смях над жалък неудачник, а над човек, на когото въпреки всичко съчувствуваме и когото уважаваме. Като своя прототип Дон Кихот, „ангелът в трико и гамаши“, според думите на Сам Уелър, е носител на възвишени човешки идеали. Оттук и нашето уважение към него.

Макар необразован, Сам Уелър е благоразумен и практичен и гледа философски на живота. Той никога не губи присъствие на духа и със своето невъобразимо чувство за хумор успява да види смешното във всяко положение и с типичните за него хумористични сравнения да превърне всичко в шега. Сам не е идеалист, но се възхищава на идеализма на своя господар и винаги му се притичва самоотвержено на помощ. Отношенията между тях не са традиционните отношения между господар и слуга.

За Дикенс, както и за много негови съвременници, не промяната на обществото, а промяната на човешката природа е единствената надежда за подобряване на съществуващото положение. Пикуик и Сам са представители на идеала за човещина. В това се състои новото в романа и в това се крие една от причините за неговата огромна популярност.

Разбира се, съществуват и други причини за тази популярност. Дикенс успява само с няколко щриха да нарисува колоритни и интересни характери. В романа се срещат над 350 герои и всеки от тях е неповторим и ярък индивид, всеки един е жив човек. Джон Форстър най-добре изразява впечатлението, което романът оставя у съвременниците му: „Ние всички изведнъж осъзнахме, че в центъра на екстравагантните и забавни приключения, разгърнати пред нас, стоят истински хора. Не някой ни разказваше с хумор за тях, а те самите бяха там. Още преди да излязат половин дузина свезки, обикновеният читател разбра, че по някакъв начин редица хора от средните и долните слоеве на живота… се прибавиха към неговите интимни приятели и познати; а преди да се появи още половин дузина свезки, интелигентният читател разбра, че в Англия се е появил нов, оригинален гений от рода на Смолет и Фийлдинг.“ 10 10 John Forster, „The Life of Charles Dickens“, p. 91

И все пак над всичко си остава бликащият смях, Дикенсовата неповторима находчивост.

Успехът на романа е толкова голям, че както правят и днес на Запад при подобни случаи, предприемчиви производители и търговци започват да продават шапки, бастуни, копчета, гамаши, та дори и порцелан, наречени „Пикуик“, по името на популярния герой.

Много по-важен и по-интересен от литературна гледна точка обаче е фактът, че романът е популярен сред всички слоеве на населението. Писателката Мери Митфорд споменава в едно писмо, че „всички момчета и момичета разправят колко е смешен… но все пак онези, които имат най-изискан вкус, го харесват най-много“. Като пример за такъв вид хора тя споменава доктора сър Бенджамин Броуди, който четял „Пикуик“ в каретата си на път от един пациент за друг, а съдията лорд Денман се задълбочавал в него, докато чакал съдебните заседатели да вземат решение. Да не си чул за Дикенс, заключава М. Митфорд, е все едно „да не си чул за Хогарт 11 11 Уилям Хогарт (1697–1764) — прочут английски график-сатирик. — Б.а. , на когото той прилича, само дето неговото схващане за човечеството, като при Шекспир, е много по-оптимистично“. Уелингтънският херцог четял романа с удоволствие; според Джон Ръскин семейството му обичало да го четат на глас, а самият той по-късно научил по-голяма част от романа „наизуст“. Хвалебствени неща за „Пикуик“ казват писатели като Томас Худ, Уошингтън Ървинг и други, хвалебствени статии се появяват в списания като „Лъндън Куортърли Ривю“, „Фрейзърс Магъзин“, „Единбъръ Ривю“ и т.н. Известно е, че всяка свезка е била четена и препрочитана семейно. Често четецът се е запознавал с нея предварително, за да може да удържи смеха си по време на четенето.