Чарлз Дикенс - Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Литературата на този период — така наречения викториански период — е извънредно богата. Викторианците пишат романи, стихотворения, поеми, романи в стихове, есета, скици, пътеписи, мемоари, нравоучителни трактати, сатира, критика. Единствено само драмата е слабо застъпена.

Тази огромна писменост има някои общи черти и едновременно с това показва голямо разнообразие по отношение на идеи, тематика, стилови особености и качество. Някои от поетите, есеистите и критиците постигат върхове в своята област. И все пак тези постижения са частични и ограничени. Онова обаче, което дава основание на повечето критици да смятат, че викторианската литература отстъпва само на английската литература от Ренесанса, е без съмнение нейният роман. Разнообразието и в романа е голямо от идейна, тематична и стилистична гледна точка. Литературната слава на това време се основава главно на онази „блестяща плеяда прозаици в Англия, чиито живи и красноречиви страници са дали на света повече политически и социални истини, отколкото са изречени от всички професионални политици, публицисти и моралисти, взети заедно…“ 2 2 Karl Marx, „The English Middle Class“ in „Marx and Engels on literature and Art“, Moscow, 1976, p. 339.

С Дикенс романът в Англия стига своята зрелост. Обикновено се смята, че жанрът води началото си от XVIII век, с произведенията на Даниел Дефо, Самюъл Ричардсън и Хенри Фийлдинг. В същност неговите корени са дълбоки и многопосочни. Намираме ги в испанските авантюристични разкази за „пикаро“, във френските романси в проза на Скюдери, в италианските новели като „Декамерон“ на Бокачо, в елинистичните пасторали като „Златното магаре“ на Апулей, а в английската литература — в рицарските романи на Малори и Мандевил през Средновековието, в битово-авантюристичните разкази на Грийн и Декър, в портретните скици на Оувърбъри през Ренесанса, в алегорията „Пътешествието на пилигрима“ на Джон Бъниан през XVII век и в есетата на Стийл и Адисън през XVIII век.

Но едва когато се утвърждава буржоазната класа, се появява „нов“ (точно това означава „novel“ на английски) прозаичен жанр. Новото в него е както обектът и мащабът на отражение, така и подходът към него. Буржоазната класа очаква литературата, от една страна, да се занимава с хора и събития, които са й близки и я интересуват, представяйки ги на достъпен за нея език, а от друга — да й помогнат да проумее усложнения модерен живот, да покаже отношението между отделния индивид и обществото, отношенията между отделните социални групи. Изискванията на XVIII век за анализ и синтез и за систематизация също оказват своето въздействие. Романът проучва човека в неговите подробности, в нюансите на неговите действия и реакции към заобикалящата го действителност. Той натрупва конкретни детайли, които създават впечатление за правдоподобност. Реализмът в него става основният творчески метод. В най-общи линии може да се каже, че в литературата романът представлява съответствие на рационализма на времето. И въпреки това официалната критика, за която са единствено валидни каноните на старогръцката и латинската литература, се отнася към него с недоверие. Тя постепенно го приема, но като нещо годно за простолюдието, за хората с нисък вкус. Звучи парадоксално, но първият удар срещу това отношение идва от ръката на Уолтър Скот, „един тори — непоправим антиквар; почитател на всичко минало и отминало“ 3 3 T. A. Jackson, „Charles Dickens, The Progress of a Radical“, 1939, p. 15. . Романите от серията „Уейвърли“ стават модни, но многозначителен е фактът, че авторът ги публикува анонимно. Да се пишат романи, все още не подхожда на един джентълмен.

В 1836, пет години след смъртта на Скот, започва да се появява на месечни свезки „Клубът Пикуик“ и революцията в литературата, чието начало води от Ричардсън, навлиза в нов стадий.

Вярно е, че и по времето на Дикенс недоверието към романа продължава. Интересен е фактът, че Чарлз Дикенс и Уилям Текери не стават близки приятели и една от главните причини за това е, че Дикенс гледа на романа като на нещо сериозно. В неговите ръце той става инструмент за социални реформи. А Текери, джентълмен от по-висшите слоеве, се отнася — поне привидно — с известна доза пренебрежение към него, нещо, което Дикенс не може да му прости.

За новото положение на романа говори и фактът, че човек като Бенджамин Дизраели, бъдещият лорд Биконсфийлд, го използва за пропаганда на идеите на фракцията на „младите тори“, към която принадлежи. С тази цел той написва трилогия, която днес литературните историци причисляват към групата на така наречените „романи на социалния проблем“. В първия от тях, „Конингсби“ (1844) той разглежда политическите, във втория, „Сибил“ (1845) — социалните, и в третия, „Танкред“ — религиозните проблеми на своето време. Причините за бедите на съществуващото общество Дизраели вижда в неговия индивидуализъм и бездушни теории, както и в грабителската природа на буржоазията. Той проповядва връщане назад към „благородството на духа, чийто корени са в земята“, към Средновековието, когато хората са равни пред своя суверен.