Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Искаше да се представи за хубавец, какъвто не беше; и за благовъзпитан — какъвто също не беше. Всичко беше самохвалство и нахалство; но и в този случай, както в много други, за половината свят самоизтъкването може да мине за доказателство.

— Както и да е, мадам Бароно ме хареса. Това, надявам се, не е в моя вреда?

Тъй като погледът му стрелна при този въпрос Джон Баптист, дребничкият мъж побърза да поклати отрицателно глава, повтаряйки убедително своето altro .

— Но животът ни се усложни. Аз съм горд. Няма да хваля гордостта, но съм горд. Освен това съм властна натура. Не мога да се покорявам; трябва да заповядвам. За нещастие състоянието на мадам Риго беше нейна лична собственост. Такава глупост бе извършил покойният й съпруг. За още по-голямо нещастие тя имаше и роднини. Когато роднините на съпругата се обявят против съпруг, който е благородник, горд и свикнал да заповядва, в семейството няма мир. А между нас имаше и друг повод за разногласия. Мадам Риго беше за нещастие простовата. Аз се постарах да подобря държанието й, да я науча на по-изискани обноски; поддържана и в това отношение от своите роднини, тя негодуваше срещу тези мои опити. Между нас започнаха да избухват свади; а чрез клюките на роднините свадите се узнаха — разбира се, преувеличени — и от съседите. Разправяха, че съм бил жесток към мадам Риго. Възможно е да са видели, че съм я плеснал някога по лицето — нищо повече. Ръката ми е лека; и ако са ме видели да поучавам по тоя начин мадам Риго, то съм постъпвал така по-скоро на шега.

Ако шегата на господин Риго приличаше на усмивката му в този момент, роднините на мадам Риго биха могли да кажат, че за нещастницата би било по-добре да бъде поучавана сериозно.

— Аз съм чувствителен и смел. Не изтъквам като заслуга чувствителността и смелостта, но такъв ми е нравът. Ако мъжете, роднини на мадам Риго, се бяха обявили открито против мене, щях да се разправя с тях. Но те знаеха това и действуваха тайно; така между мене и мадам Риго настъпваха често неприятни спречквания. Дори когато й поисквах някаква дребна сума за лични нужди, не можех да я получа без спречкване — аз, човекът с властнически нрав! Една нощ мадам Риго и аз се разхождахме приятелски — мога да кажа, почти като влюбени — на някакъв хълм край морето. Злата съдба подбуди мадам Риго да заговори за роднините си; аз се заех да я убеждавам, че тя нарушава дълга и предаността си към своя съпруг, като допуска завистта и враждебността им да влияят на отношенията й към мене. Мадам Риго възрази; възразих и аз; мадам Риго се разгорещи; разгорещих се и аз и признавам, че я предизвиках. Откровеността е също моя черта. Най-после в пристъп на ярост, за който вечно ще съжалявам, мадам Риго се нахвърли върху мене с нечовешки крясъци (тъкмо тях сигурно са чули отдалеко), почна да къса дрехите и да скубе косата ми, да ме дращи, да се мята и да тупа по земята, а накрай скочи и се разби върху скалите долу. Такава е случката, която злобата превърна в някакъв мой опит да накарам мадам Риго да ми прехвърли своите права; и тъй като тя упорито отказвала да приеме, в боричкането съм я убил!

Той отстъпи към нишата, гдето все още се виждаха лозовите листа, взе две-три и започна да изтрива с тях ръцете си, застанал с гръб към светлината.

— Е-е — запита след кратко мълчание, — няма ли да кажеш нещо?

— Грозна работа — отвърна дребничкият мъж, който бе станал, и облегнал ръка о стената, чистеше ножа си в подметката.

— Какво искаш да кажеш?

Джон Баптист продължи да чисти мълчаливо ножа.

— Да не мислиш, че не съм предал точно станалото?

— Altro ! — възрази Джон Баптист. Този път думата прозвуча като оправдание и значеше: „В никакъв случай!“

— Тогава?

— Директорите и съдиите са пристрастни хора.

— Добре! — извика другият, като изруга и преметна неспокойно през рамо края на палтото си. — Нека си покажат злобата!

„И наистина мисля, че ще я покажат“ — промълви Джон Баптист на себе си, като се наведе да прибере ножа в пояса.

Никой вече не продума, макар че и двамата започнаха да се разхождат и по неволя се срещаха при всяко обръщане. Мосю Риго понякога се поспираше, сякаш ще започне да излага случката в друга светлина или ще направи някоя гневна забележка; по тези намерения не се осъществяваха, защото синьор Кавалето бе навел глава и продължаваше да се разхожда бавно в някакъв смешен тръс.

Не след много ключът се завъртя в ключалката и шумът му накара и двамата да спрат. Чуха се гласове, после стъпки. Вратата се блъсна, гласовете и стъпките наближиха, тъмничарят започна да се качва полека по стълбите, последван от взвод войници.