Чарлз Дикенс - Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

— Кавалето — започна пак мосю Риго, отмествайки ненадейно поглед от отвора, към който и двамата бяха обърнали неволно очи, — знаеш ли, че съм благородник?

— Разбира се, разбира се!

— От колко време сме тук?

— Аз — от единадесет седмици; ще се навършат утре в полунощ. — Вие — от девет седмици и три дни; навършват се днес след обяд в пет часа.

— И работил ли съм нещо през това време? Пипнал ли съм метлата, изтърсвал ли съм рогозките, навивал ли съм ги, прибирал ли съм шаха и доминото, вършил ли съм, с една дума, някаква работа?

— Никога!

— Минавало ли ти е през ум, че може да работя нещо?

Джон Баптист отговори с най-изразителното отрицание в италианския език — като поклати няколко пъти показалеца на дясната си ръка.

— Не! Ти разбра още щом ме видя, че съм благородник, нали?

— Altro! — отвърна Джон Баптист със затворени очи и решително кимна. Тъй като на генуезко наречие тази дума означава потвърждение, несъгласие, уверение, отричане, насмешка, похвала, шега и още петдесетина неща, в сегашния случай тя се превърна в най-категорично — по-категорично дори от писмено изказване: „Напълно ви вярвам.“

— Ха! Ха! И си съвършено прав! Аз съм благородник, живея като благородник и като благородник ще умра! Решил съм да бъда благородник, такава е моята роля и я играя, където и да съм!

Той се понадигна, седна, после извика с тържествуващо изражение:

— Ето ме! Гледай! Захвърлен от съдбата в обществото на един обикновен мошеник; затворен с някакъв жалък контрабандист с нередовни книжа, пипнат от полицията, защото (за да мине границата) оставил лодката си на разположение на други нещастници с нередовни книжа; и той познава по инстинкт, че аз съм благородник, дори на това място, при тази светлина. Чудесно! Ей богу, печеля, както и да върви играта!

Мустаците му пак щръкнаха, а носът увисна.

— Колко е часът? — попита той внезапно пребледнял — съвсем не в съгласие с веселия му тон.

— Минава дванадесет и половина.

— Отлично! Директорът ще види скоро един благородник. А да ти кажа ли по какво обвинение? Трябва да ти кажа, сега или никога, защото няма да се върна вече тук. Или ще ме освободят, или ще трябва да се приготвя за бръснене. Знаеш къде държат бръснача, нали?

Синьор Кавалето извади цигарата от устата си и прояви за миг по-голямо смущение, отколкото можеше да се очаква.

— Аз — мосю Риго стана при тия думи — съм благородник космополит. Нямам определена родина. Баща ми е швейцарец — от кантона Во. Майка ми е французойка по кръв, англичанка по рождение. Роден съм в Белгия. И съм гражданин на света.

Театралната му поза, както бе застанал с ръка на кръста, загърнат в палтото си, загледан в отсрещната стена вместо в другаря си, показваше, че репетира явяването си пред директора, който щеше да го разпитва след малко, а не за да осведомява такава незначителна личност като Джон Баптист Кавалето.

— Съм, кажи-речи, на тридесет и пет години. Видял съм много свят. Живял съм къде ли не, навред като благородник. Всички и навсякъде се отнасяха с мене като с благородник. Ако се опитате да ме упрекнете, че съм живял с хитрувания, кажете как живеят вашите юристи… вашите държавници… вашите търговци… вашите борсови играчи?

Той използуваше непрестанно гладката си малка ръка, сякаш тя беше доказателство за неговото благородство и му бе служила за тази цел неведнъж досега.

— Преди две години дойдох в Марсилия. Признавам, че бях беден; боледувал бях. И вашите юристи, държавници, търговци, борсови играчи обедняват, когато се разболеят, ако не са успели да скътат някоя пара. Отседнах в „Златния кръст“; стопанин му беше тогава мосю Бароно, шестдесет и пет годишен и не особено здрав. Бях прекарал в хотела около четири месеца, когато мосю Анри Бароно има̀ нещастието да умре — всъщност едно съвсем обикновено нещастие, което и без моя помощ се случва много често.

Тъй като Джон Баптист бе изпушил цигарата до край, мосю Риго му подхвърли великодушно друга. Той запали втората от угарката на първата и продължи да пуши, поглеждайки косо другаря си, който почти не му обръщаше внимание, погълнат от изложението си.

— Мосю Бароно остави вдовица. Двадесет и две годишна. Тя минаваше за хубавица и беше наистина хубава (а двете веща не вървят винаги заедно). Аз продължих да живея в „Златния кръст“. Ожених се за мадам Бароно. Не на мене се пада да кажа дали бракът беше неравен. Сега ме виждате изпаднал до затвора; но пак може би ще намерите, че съм по-подходящ за неин съпруг, отколкото е бил предишният й съпруг.