Чарлс Дикенс - Хорейшо Спаркинс

— Ето и мистър Спаркинс! — каза Том, който гледаше през прозореца. — И на какъв кон!

И наистина, това беше Хорейшо, който изпълняваше такива курбети и скокове с един едър черен кон, сякаш беше звезда от цирка на Астли. След немалко дърпане и теглене на юздите, придружено от пръхтене, изправяне на задните крака и ритане, животното склони да спре на около стотина ярда от вратата, където мистър Спаркинс слезе от него и го предостави на грижите на коняря на мистър Молдъртън. Церемонията около представянето премина както се следва. Мистър Фламуел наблюдаваше Хорейшо иззад зелените си очила с тайнствена многозначителност, а галантният Хорейшо каза с поглед неописуеми неща на Тереза.

— Това ли е виконт Огъстъс — как му беше името? — прошепна мисис Молдъртън на Фламуел, който я придружи до трапезарията.

— Не, не е точно той — отвърна големият авторитет, — не е точно той.

— Кой е тогава?

— Шт! — промълви Фламуел, като поклати много сериозно глава, с което искаше да покаже, че го познава много добре, но поради причини от държавно значение не може да разкрие важната тайна. — Може да е някой от министрите, който иска да се запознае с възгледите на хората.

— Мистър Спаркинс — каза мисис Молдъртън, изпълнена с радост, — моля, седнете между дамите. Джон, сложи стол за джентълмена между мис Тереза и мис Мариан.

Последното се отнасяше до човека, който обикновено изпълняваше задълженията на коняр и градинар едновременно, но тъй като сега трябваше да направят впечатление на мистър Спаркинс, го бяха нагласили с вратовръзка и обуща, бяха го пригладили и сресали, за да наподобява втори лакей.

Обедът беше чудесен; Хорейшо проявяваше изключително внимание към мис Тереза и всички бяха в прекрасно настроение освен мистър Молдъртън, който, като знаеше нрава на шурея си, мистър Бартън, изпитваше мъчение, подобно на онова, за което вестниците ни съобщават, че живеещите близо до кръчмата преживяват, когато някой от прислужниците в нея се обеси в плевника, и което чувство „е по-лесно да си го представи човек, отколкото да го опише“.

— Виждали ли сте вашия приятел, сър Томас Ноланд, в последно време, Фламуел? — запита мистър Молдъртън, като хвърли кос поглед на Хорейшо, за да види какъв ще бъде ефектът при споменаването на такава важна личност.

— Не, напоследък не съм. Но оня ден видях лорд Гъбълтън.

— О! Надявам се, негова светлост се чувствува добре — каза Молдъртън с голяма загриженост. Едва ли е необходимо да добавим, че до този момент той не беше и подозирал дори за съществуването на подобна личност.

— О, да, добре е, много е добре. Изключителен човек. Видяхме се в Сити и си побъбрахме нашироко. Аз в същност съм доста близък с него. Нямах възможност да си поговоря с него толкова, колкото ми се искаше, защото бях тръгнал към един банкер, много богат мъж, член на Парламента, с когото също съм доста, даже мога да кажа — изключително близък.

— Зная кого имате пред вид — каза важно домакинът, а в същност знаеше точно толкова, колкото и самият Фламуел. — Занимава се с голям бизнес.

С това навлизаха в опасна тема.

— Като стана дума за бизнес — намеси се мистър Бартън от средата на масата, — един човек, когото ти познаваше много добре, Молдъртън, преди да проведеш първата си успешна спекулация, се отби онзи ден в магазина ми и…

— Бартън, бихте ли ми подали едно картофче? — прекъсна го нещастният домакин, с което се надяваше да спре разказа още в зародиш.

— Разбира се — отвърна бакалинът, без изобщо да осъзнае намека на зет си, — та той ми разправи направо…

— От синкавите, ако обичате — отново го прекъсна мистър Молдъртън, който се страхуваше от края на анекдота и не искаше да чува повторно думата „магазин“.

— Та той, знаете ли, ми казва — продължи престъпникът, след като подаде картофчето, — пита ме тоест как върви търговията. А аз му отвръщам на майтап, нали ме знаете, та му разправям: аз никога не страня от работата си и се надявам, че и тя няма да страни никога от мен. Ха-ха!

— Мистър Спаркинс — каза домакинът, като се опитваше да прикрие смущението си, — чаша вино?

— С най-голямо удоволствие, сър.

— За ваше здраве.

— Благодаря.

— Онази вечер говорехме — подхвана домакинът, като се обърна към Хорейшо отчасти за да разкрие ораторските способности на новия си познат и отчасти за да възпре анекдотите на бакалина, — онази вечер говорехме за това, какво представлява човек. Това, което вие казахте, ми направи много силно впечатление.