Чарлс Дикенс - Хорейшо Спаркинс

— И на мене — каза мистър Фредерик.

Хорейшо любезно кимна с глава.

— Бихте ли ни казали какво мислите за жената, мистър Спаркинс? — запита мисис Молдъртън.

Младите дами се усмихнаха престорено.

— Мъжът — подхвана Хорейшо, — мъжът, който се намира в светлите, лъчезарни и цветущи градини на един нов рай или пък обитава пустите, безплодни и така да се каже — прозаични места, с които ние сме принудени да се примиряваме в днешно време; мъжът при всички условия и навсякъде — дали ще мръзне сред убийствените студове на арктическите зони, или ще изгаря под вертикалните лъчи на слънцето, — мъжът без жената ще бъде сам.

— Много ми е драго, че имате такова достойно мнение, мистър Спаркинс — каза мисис Молдъртън.

— И на мен — добави мис Тереза.

Хорейшо я погледна изпълнен с радост и младата дама се изчерви.

— Да, мнението ми… — започна мистър Бартън.

— Знам какво ще кажете — прекъсна го Молдъртън, решил да не дава повече възможности на своя родственик — и не съм съгласен с вас.

— Как така! — запита смаяният бакалин.

— Съжалявам, че мнението ми по въпроса не съвпада с вашето — каза домакинът така уверено, сякаш наистина се противопоставяше на някакво становище, което другият е изказал, — но не мога да се съглася с нещо, което според мене е чудовищно със своята неуместност.

— Но аз щях да кажа…

— Не можете да ме убедите — каза Молдъртън с упорита непреклонност. — Никога.

— Аз също — каза мистър Фредерик, който последва атаката на баща си — не мога да се съглася напълно с мнението на мистър Спаркинс.

— Как! — възкликна Хорейшо, който ставаше все по-метафизичен и все повече се разпалваше, като забеляза, че женската страна на семейството го слуша с възторжено изумление. — Как! Следствието резултат ли е от причината и причината предшественик ли е на следствието?

— Там е работата — каза Фламуел.

— Разбира се — съгласи се мистър Молдъртън.

— Защото, ако следствието е резултат от причината и причината наистина предхожда следствието, според мен вие грешите — добави Хорейшо.

— Определено — каза ласкателят Фламуел.

— Поне доколкото аз разбирам, това трябва да е правилното и логическо заключение? — каза Спаркинс с въпросителен тон.

— Без съмнение — припя отново Фламуел. — Това решава въпроса.

— Да, може би е така — съгласи се мистър Фредерик. — Преди не ми беше ясно.

„На мене и сега не ми е ясно — помисли си бакалинът, — но може би така трябва да бъде.“

— Какъв изумителен ум има той! — прошепна на дъщерите си мисис Молдъртън, когато тръгнаха към гостната.

— О, той е просто очарователен! — казаха едновременно двете госпожици. — Говори като оракул. Той трябва добре да е запознат с живота.

Когато мъжете останаха сами, настъпи мълчание, по време на което всички имаха много задълбочен вид, сякаш бяха погълнати от сериозността на предишния разговор. Фламуел, който си беше наумил да разбере кой и какъв е този мистър Хорейшо Спаркинс, в края на краищата наруши пръв тишината.

— Извинете, сър — каза този изтъкнат човек, — ако не се лъжа, вие следвате право? И аз самият някога мислех да предприема това, в същност доста съм близък с някои от светилата в тази изключителна професия.

— Н-не — каза Хорейшо с известно колебание, — не съвсем!

— Но отдавна се движите сред копринените тоги, или греша? — запита почтително Фламуел.

— Почти през целия си живот — отвърна Спаркинс.

По този начин мистър Фламуел изясни за себе си въпроса. Той беше млад джентълмен, който се готвеше да стане адвокат.

— Не бих желал да ставам юрист — проговори за първи път Том и изгледа всички на масата, за да види дали някой ще обърне внимание на думите му.

Никой не му отговори.

— Не желая да нося перука. — Том се престраши да отбележи още нещо.

— Том, много те моля да не ставаш смешен — каза баща му. — Ако обичаш, внимавай и се поучавай от това, което другите казват, и престани да правиш постоянно тези нелепи изказвания.

— Добре, татко — отвърна клетият Том, който, откакто беше помолил за още едно парче говеждо в пет часа и петнадесет минути, не беше проронвал и дума, а сега беше вече осем.

— Ей, Том — каза добродушният му вуйчо, — не се измъчвай! Аз съм съгласен с теб. И аз не бих искал да нося перука, по-скоро ще си сложа престилка.

Мистър Молдъртън се закашля жестоко. Мистър Барнън продължи:

— Защото, ако човек се срамува от работата си…

Кашлицата се усили още повече и не спря, докато разтревоженият й причинител не изгуби нишката на мисълта си.